Тодор Трайчев: Бях в затвора заради Мариана!

- Наистина ли като младо семейство с Мариана сте живели само в една стая и никой от властимащите по онова време не си е мръднал пръста за вас?
- Пътувахме като щури в общи линии – Алжир, Москва, Австрия, Германия... къде ли не, и моите въпроси към властимащите бяха много епизодични. Те казваха – да, ще оправим нещата. Например идвал е Окуджава, влизал е в стаята, в която живеехме тримата, и е пушил в банята. Много странни истории. Отговорът винаги беше – ще оправим нещата, не се безпокойте! Обаче никога не успяхме да имаме достатъчно време, за да оправим нещата, пък и никой не пожела. Ясно ми беше, че нищо няма да се промени. 

- Кога назря у вас тази идея да тръгнете и да не се върнете повече?
- В нас се появи умора. Умората е нещо ужасно – да бъдеш с един и същи човек през деня, през нощта, по всяко време – 360 дни в годината. По едно време аз трябваше да ходя сам на концертите. Мариана започна да се уморява и не идваше с мен. Появиха се и дрязги между нас, докато се научим как да носим на пари и на славата. Един от големите проблеми на българина е, че той не носи на пари и слава. Трябва да имаш голям интелект да можеш да продължиш и с тях да живееш така, както си живял преди. Но не успяхме и затова аз реших да сменим територията, като избрах далечина от 20 000 километра, за да се промени нещо. Но явно и там на първа арабска по магистралата за съжаление се получи разнобой. 

- Признахте ми, че като емигранти ви се е наложило дълго време да ядете само леща...
- А, да. И то не защото много я обичахме, ами просто нямаше друга възможност. Нямахме пари. Ние тръгнахме без пари – някъде с 1500 долара. Те се свършиха много бързо и докато намеря втора работа, бяхме принудени да ядем по два-три пъти дневно леща. Един път беше рядка, после - гъста на каша, 

само дето не съм ял десерт с леща.... 

- Казвате на Америка „добрата втора майка”...
- Америка е била много отдавна, може би откакто е създадена тази страна, майка на емигрантите. Страна, която подава ръка на хора, които са се добрали до нея трудно и са в различни ситуации. 1984 г., когато ние поискахме да живеем в тази страна, тя ни посрещна и още на четвъртия ден – 4 юли, ние започнахме с концерти. След това започнахме – събитията в Хирошима и какво ли не... Събраха се хора, които ни помагаха много тогава – с храна, с приятелството си, но най-вече с куража, който ни вдъхваха. Нямаше един българин, аз българин срещнах на петата година, така че повече за американци говоря. 

- В САЩ сте получавали 600 долара социални помощи, както и апартамент, в който да живеете. Колко дълго продължи това?
- 4-5 месеца. На първото место, на което живеехме, това продължи някъде около месец, после направихме един концерт и взехме 3-4000 долара и заминахме за Сан Франциско. Там един наш приятел ни даде възможност да живеем в неговата страхотна гарсониера. Тя беше точно над залива в Сан Франциско, с изглед към всичките богати яхти, богати апартаменти около нас. И ние заживяхме там в охолство. 

Докато аз гледах телевизия и се чудех как да си намеря работа, един от хората говореше: „Стига си стоял там – с това кафе и с този вестник, по-добре излез и пет пъти чукни на вратата на различни бизнеси и тогава ще се случи нещо. Така, ако седиш вкъщи, нищо не правиш”. Излязох и започнах да търся работа и на четвъртия-петия път намерих. Тогава напуснахме апартамента, в който живеехме, с единствената задача да се стегнем и да заживеем като останалите американци. Искахме да се оправяме сами, нищо, че там животът ни бе безплатен. Установихме се и Мариана започна работа, аз намерих работа и всичко се синхронизира в продължение на няколко месеца. 

- Когато пристигнахте за пръв път в Щатите, страхувахте ли се от неизвестността? Какви мисли ви минаваха през главата?
- Аз – не. Аз знаех, че връщане назад няма, защото времената тогава бяха други. Тогава не се бягаше ей така – с червена, зелена или жълта карта, 

а се бягаше бързо – да не ти сложи някой чадър отзад... 

И да остави Пантелей без родители. Тогава беше страшно!... И аз нямах път назад, защото им се обадих по телефона и им казах, че повече не ги обичам. Мариана се уплаши много, тя искаше да се върнем обратно, но явно проблемът беше решен и продължихме да преследваме щастието.

- Наистина ли Иван Славков ви помогна да тръгнете? Знаеше ли той, че ще бягате и планувате да не се връщате никога повече?
- След като е починал, мога да кажа вече, че той беше на гости с някакъв генерал. Знам му името, няма да го кажа, може да е още жив. Този генерал ми предложи да му направя песен и аз се съгласих веднага. Когато си тръгвахме, Иван беше толкова чувствителен, че ни каза: „Вие да не забравите да се върнете...”. Никога не ни беше казвал това, преди да тръгнем нанякъде. Ние бяхме почти целодневно с него заедно. Тръгнахме и тогава той ми даде едно листче, на което пишеше адрес, номер на улица и най-отдолу пишеше: „Бетон!“. Не знам какво значеше това „бетон“, но там на този адрес ние бяхме посрещнати и настанени на втория етаж на една прекрасна къща. Там можеше да останем колкото си искаме. Така че Батето беше един от хората, които ни помогна тогава.

- Значи той е имал усещането, че ще бягате?
- Той имаше усещането, беше много чувствителен. И аз ще съм му вечно благодарен!

- Чухте ли се по-късно с него?
- Чухме се и се видяхме, когато се върнах в България. Имаше едно популярно телевизионно предаване, в което ме питаха дали имам приятели и аз първото име, което споменах, беше неговото. Той гледал и чул това предаване и веднага на другия ден ми се обади. Каза: „Синко, ела тука веднага да те видя!”. Прегърнахме се. Разказа ми тогава в какво положение е – 

искаха да го вкарат в затвора

- Каква беше първата ви работа в Америка – на Мариана и вашата?
- Първата беше концертът. По-късно направихме страхотна програма – смесица от европейска музика – българска, португалска, испанска и, разбира се – кънтри и рок. Заплащането ни беше 375 долара на вечер, след което обаче трябваше да изчистя един двор за ученици. Свърших тази работа, но трябваше да го изчистя за 100 долара за три дена, аз го изчистих за ден и половина и ми дадоха 60 долара. Показаха ми обаче червен картон и казаха, че работата ми е дадена за три дена, пък аз съм работил ден и половина, независимо че съм свършил прекрасна работа…

- Кой е най-големият хонорар, който сте получавали като музикант в САЩ?
- 1500 долара ми дадоха на един от рождените дни. Това беше добър хонорар. Добри хонорари бяха и 375 долара на човек на вечер. Тук не се плаща като на Азис по 10 000 лева на изпълнение. Трябва да си Майкъл Джексън, за да вземеш големи пари. Тук се плаща нормално, а не много, тук трябва да се работи. И се работи много, за да изкараш пари. Разбира се, когато човек е звезда, е съвсем различно. 

- Какво друго сте работили извън музикалните ви изяви в САЩ?
- Както казах, чистих един училищен двор, но прекалено бързо го изчистих. Така разбрах, че тук, в Америка, всичко има ритъм, има договорености. След това работих в „Капитал Мениджмънт“ - това беше една компания във Сан Франциско за студентски заеми. От 25 години нося американски паспорт.

- Сега какво работите в Америка, как се издържате?
- Работя за голяма фирма и за разлика от парите, с които пристигнах, вече имам добри спестявания, с които да посрещна съпругата си Даниела и дъщеря си Теодора. Очаквам доходите ми да се удвоят и утроят, когато близките ми дойдат. 

- Наистина ли бившата ви съпруга Мариана е звъняла на полицията в САЩ, защото сте искали да я убиете и затова сте лежали в ареста?!
- Да. Беше рано сутринта, аз тръгвах на работа. Имахме парти предишната вечер и се бяха насъбрали малко чинии в мивката. Не знам какво й беше криво на Мариана и ми каза да измия чиниите, но ми беше невъзможно, защото ми оставаха три минути до работа. Казах й: „Ще се върна довечера и ще измия чиниите”. Исках да е спокойна, да не се безпокои, разбирах, че тук, в Америка, й беше страшно, беше й трудно, докато се адаптира. И език не знаеше... Тя скочи срещу мен и не ми даде да тръгна за работа, а аз вече закъснявах... Разбира се, аз я хванах, бутнах я на леглото, след което тя започна да крещи, да върти телефона и да се обажда на полицията. Чух само как им повтаря: 

„Иска да ме убие, иска да ме убие!...”

А аз не съм никакъв убиец, просто си отивах на работа! Дойдоха момчетата, посмяхме се в колата, бяха дошли добро да вършат. Три коли полицейски! Бях един ден в затвора, там много приятели срещнах. Мои близки ми донесоха разни неща – портокали...

- Кой плати гаранцията, за да ви пуснат от затвора?
- Гаранцията беше Мариана. Тя се обади и каза, че случаят не е бил толкова тежък... И че не трябвало толкова сурово да ме наказват. Три коли дойдоха пред вкъщи - знаеш какво е в Америка - белезници, аз стоя и ги чакам и им викам: „Ето ме, аз съм убиецът!”… И те ме пуснаха на другия ден, защото беше смешно. 

Прибирайки се оттам, аз се усетих, че може да се случи втори път и че иска да ме компрометира. Погалих същата вечер детето си по косата и му казах: „Татко, ще бъдем пак заедно, колкото и когато е възможно” и… напуснах дома ни в 22,20 вечерта. Бях доста пиян, защото трябваше с нещо да „заглуша” случката. Тръгнах към Сан Франциско, към светлините, сам, с един куфар и китарата си. 

- С тази случка ли сложихте точка на брака си?
- Да. Беше върхът на нещата, които се случваха между нас. Реших, че е по-добре да им помагам отстрани, отколкото да чакам да ме вкарат някъде, където не ми е мястото. Аз затова я разказвам тази случка, защото, ако бях убиец, нямаше да я кажа. 

- Споделихте ми, че след време сте се видели в заведение с Мариана, тя дошла и ви целунала, след което ви прошепнала в ухото: „Където те видя, там ще ти отмъщавам!“. Продължава ли това отношение от нейна страна в момента или ситуацията се промени?
- За съжаление допреди 2-3 години продължаваше. Попаднах в ситуация, в която в България останах окраден, семействата ни бяха разкъсани и на двете страни. Тя ме нацели точно в този момент и ме написа във вестника нещо. При което аз й казах едно стихотворение само: „Ако ме плюеш шумно, внимавай да не убиеш в мен човека, и ако аз съм звярът, ти ще си ми дирека“. И явно това имаше по-голям отзвук, отколкото цялата история. Защото хората ме познават. 

- Докато бяхте в България, минаваше ли ви мисълта да се разделите, разведете?...
- Имаше такива възможности. Само че работата ни беше такава - щеше да излезе, че лъжем целия български народ, затова предпочетохме да отидем някъде далече – там, където българин не може да ни види, не може да ни чуе, за да опитаме да оправим отношенията си. 

Но явно не успяхме

В България имаше такава идея – да се разведем - двамата започнахме да се караме по малко, по много и... за мен това не беше правилният начин на живот. Славата и парите започнаха да разглезват единия от нас, не смея да кажа, че това е Мариана. Аз съм живял в много различни ситуации. Така че за мен не е било стряскащо, че хвърляме на земята, да речем, 6 кила пари. И това, че ни ръкопляскат хиляди хора, трябваше също да се надживее и да се стараем следващия път да бъдем по-добри, като го правим. Само че и това чувство се загуби.

- Поддържате ли някакви отношения с бившата си съпруга днес?
- Не.

- Тя ви беше лишила от правото да ползвате нейния глас в песните си, това промени ли се?
- Не се нуждая от нейния глас, защото дъщеря ми Теодора записа всичките ми златни песни в нов албум – „Искам да те нарисувам 2“. 

- Казахте, че сте обиран в България. Какво ви откраднаха?
- Да, в България първото нещо, което ми откраднаха, беше шкембето, което внасях от САЩ, на стойност 150 000 долара. Второто нещо, което ми откраднаха, бяха инструментите от производството. Третото нещо – в жилището ми настаниха хора, които са го купили от предишния собственик, и то само дни преди да го прехвърли на нас! Апартаментът ми бе прехвърлен срещу задължения, които имах да взимам от бизнеса ми. Други неща пострадаха. 

Търговска верига „Европа“ спря плащанията в брой и това означава, че повече никога няма да си видиш парите. Зареждаш, зареждаш при Христо Ковачки – бизнесът е негов, но спряха плащанията и аз останах само с пенсия 120 лева и с наем 450 лева. Аз се грижа тотално за семейството си и трябваше да изкарвам 2500 лева, за да поддържам фамилията си. И като видях, че вече не мога да го правя, продадохме всичко и дойдох тук, в САЩ. Сега съм подал всички документи, за да дойдат и останалите тук. Дъщеря ми Теодора си е американска гражданка. Мисля да заживея тук до края на живота си.

- На каква стойност възлизат щетите, които са ви нанесени при тези кражби?
- Като събера всичките щети, които съм претърпял, излизат някъде към 

половин милион лева

Само шкембето струваше 150 000 долара... непродадено. С печалбата трябваше да достигне около 300 000 долара. Васко Лъжата беше похарчил всичките пари от шкембето и ми каза: „Каквото искаш ме прави, ей ти тези четири апартамента!”. Апартаментите, които получих, бяха нещо като компенсация за шкембето. Аз реших на единия етаж да живея, пък другите да ги продам. След няколко дни разбрах, че всичко е продал.. За съжаление той почина след още няколко дни. Така че – Господ си знае работата. Но продаде апартаментите преди това на друг и тогава почина. 

- Щом е починал, е нямало как да се съдите по-късно?...
- Негов главен съветник беше съпругът на Искра Радева, който също почина – Кирил Станулов. Всъщност Васо Лъжеца му беше син. 

Брадентон, Флорида
Едно интервю на Живка АНГЕЛОВА