Наскоро съпругът ми Павел беше в болница. Другият пациент в стаята му беше мъж на около шестдесет и пет години, на име Леонид.
Един ден занесох на мъжа си сарми – любимото му ястие. Павел винаги се шегува, че ако не бяха моите сарми, не се знае дали щеше да се ожени за мен.
Бях изненадана, когато забелязах, че Леонид почти не докосва храната, която жена му му носи. В стаята му имаше спретнато подредени съдове и буркани, от които се носеше такъв аромат, че не можеше да се устои.
На четвъртия ден Павел не издържа и реши да попита:
– Леонид, защо не ядеш това, което жена ти ти дава? Мирише невероятно!
Леонид, без да се изненада от въпроса, остави книгата си настрана и погледна замислено през прозореца, където вече започваше да вали първият сняг.
– С Екатерина се запознахме в института – започна той. – Но тя не беше студентка, а преподавателка по английски. Когато я видях, веднага разбрах, че трябва да действам. Освен това на пръста й нямаше сватбена халка.
Леонид се усмихна, сякаш си спомняше първите си дни с нея.
– Между нас имаше десет години разлика във възрастта. Но аз направих всичко възможно да спечеля вниманието й. И накрая сърцето й започна да се размразява.
Излизахме точно една година и на Коледа й предложих брак. Екатерина беше отлична домакиня, а ястията й бяха просто божествени. Нейните ястия бяха незабравими. Свикнах с тях и с домашно приготвената храна.
Той се усмихна, сякаш отново опитваше някои от любимите й кулинарни шедьоври.
– Но годините минаха… Не, не минаха, а отлетяха! Не ставаме по-млади. Един ден, обаче, Екатерина се промени. Нейните ястия си останаха също толкова ароматни и апетитни. Но за съжаление, вече не мога да ги ям.
– Защо? – попита Павел, не успявайки да сдържи изненадата си.
– Понякога тя бърка подправките, готви супа с мръсна вода или забравя важна съставка. Тя не е виновна, просто паметта й отказва. Ясно е, че има деменция.
Сега готвя всичко сам. Докато лежах тук, помолих съседката да я наглежда. Не си мисли нищо лошо. Обичам жена си, но годините си казаха думата. Не ставаме по-млади и нищо не може да се направи по въпроса.
Точно в този момент телефонът на Леонид иззвъня.
– Да, скъпа! Всичко е наред, ястията са отлични. Но знаеш ли, тук храната е много добра, не се притеснявай. По-добре си почини и оставеи съседката да ми помогне с вечерята. Обичам те!
След като затвори телефона, Леонид отново се загледа замислено през прозореца. Ясно беше, че той все още обичаше жена си безкрайно и че нито годините, нито старостта можеха да променят това.
Няколко дни по-късно Леонид помоли лекаря да го изпише предсрочно, като заяви, че се чувства много по-добре. Но ние с Павел знаехме истинската причина: Той беше много притеснен за своята Екатерина, която беше останала сама вкъщи.
