Ще ме мразят знам, ще ме мразят за всяка дума, която ще кажа сега, но какво е по-различно от това, което се случваше преди?
Винаги ме мразеха, защото някак си само аз имах добродетелта, или може би смелостта да кажа истината, такава, каквато мнозина не искаха да чуят, нито да кажат. Може би и затова не ме искаха в своя край.
Преди месец се опаковат, радостен за новото приключение, готов да разкрие страната, която ми беше в мечтите още от времето, когато не знаех нито да чета и пиша. Страната, за която смятах, че ми е предопределено да замина, голямата страна зад Атлантика, онази, където всичко е като като по мед и масло. Но хубаво казали, младост-лудост, кой знае какво ми е било в главата.
Опаковах си багажа и тръгнах в похода наречен "осъществяване на мечтите ми", към страната, която според всички убеждения трябваше да бъде по-добра от тази моята, в която живея.
Трябваше ...
Очаквах различни лица и срещнах различни лица, но студени.
Очаквах нови приятели, но никой от тях не живееше на начина, по който можех да живея аз.
Очаквах да се ползвам от същото уважение като в родното огнище, но бях сравнен с неканен гост. Този, който винаги е виновен този, който винаги трябва да стои зад вратата, този, който се чувства нежелан, този, който постоянно се споменава, че не е вкъщи. Този, който е непознат.
Очаквах да живея живота, който оставих тук, но нямаше такава топлина, не съществуваше тази близост, срещнах само студени усмивки пълни с лицемерие. Нямаше искрени чувства, само една досадна рутина, която отново и отново се повтаря. Бях робот, който живее само един ден от седмицата. Нима това е живот?
Ще кажат, че съм жалък, но аз ще кажа съм честен и много обичам, когато говоря за нещата от собствен опит, а не от статистики, предположения и вярвания. Исках това, което е моя собствена истина да бъде разказано, така истински, както е било изпитано, за да чуе света една истина, различна от духовитото разказване.
Мнозина казват, че ще имаш огромни суми в сметката, когато си там. Имаш ще кажа аз, но не си щастлив, поне аз не бях щастлив. А какво означават парите, когато душата е празна?
Нима се купува топлината на домашното огнище и прегръдката от най-близките?
Нима разговорите в късните часове с най-обичаните може да замени една развалена комуникация чрез Вайбър или Skype, където губим половината от времето си, за да разбираме, дали другата страна може да ви чува ясно?
Нима се купува свободата и приятелите, които оставяш след себе си, мислиш, че там ще бъде нещо различно, нещо по-добро, защото според всички правила по-голямото е по-добро?
Нима бягаш от миналото, ако заминеш?
Имах дълго време да помисля, докато се скитам по непознатите улици на големите градове. Да отговоря на въпросите, които ме притесняват и да разбирам живота и причината за неговата поквара.
В студените нощи, докато заспиват и се събуждам се леко съвсем сам разбрах, че местоположението на геграфската карта не те прави голям човек. Тя не определя мечтите и държавите далеч от дома не ти гарантират безупречно бъдеще и бляскава кариера.
Там няма да станеш по-добър човек и да се получи неузнаваема метаморфоза. Там няма да живееш в лукс, защото, за да спечелиш трябва да работиш усилено, навсякъде, без изключения. За да постигнеш целта си, за да бъдеш щастлив не е важна географската ширина нито надморската височина, нито страната, в която живееш. За да ти се напълни душата не са необходими куп нули след първата цифрата на банковата сметка. За да създадеш история не ти трябва знамето на друга държава зад теб.
Този, който е голям тук, той ще бъде велик навсякъде.
За да се чувстваш добре, ти трябва много малко, единственото нещо, което трябва да знаеш е каква е твоята цел и живота, който искаш да живееш. Да бъдеш чужденец, с пълна банкова сметка и празна душа или представител на средната класа, обладан от чувства, които те правят щастлив.
Не знам за другите, но аз винаги бих избрал второто и бих останал тук в родното огнище, защото както казва едно изречение от един култов филм, "Няма друго място като у дома".
