На 39-годишна възраст Кристен Грей Уилямс реши да осинови бебе . „Винаги съм мечтала да бъда майка и просто защото нямах партньор, не исках да пропусна тази възможност“, разказва жителката на Синсинати пред Humans of Bombay в интервю, публикувано вчера по случай Международния ден на момичетата деца. Въпреки че е измъчвана от съмнения дали да е самотна майка, г-жа Уилямс скоро разбира, че всяко дете би било по-щастливо да расте в дом, отколкото в сиропиталище.
Но това, че е „сама жена“, ограничава възможностите й, така че американката започва да проучва международните осиновявания. „Кандидатствах в Непал, платих 28 000 долара и дори ме приеха, но когато Държавният департамент на САЩ спря осиновяванията от Непал, бях с разбито сърце“, разкри тя.
След като губи парите, които е вложила, Кристен Уилямс се моли за чудо. Тогава един ден тя получава обаждане от агенция за осиновяване в Индия, която й казва, че е получила разрешение за осиновяване от страната, но само ако осинови дете със специални нужди .
Г-жа Уилямс казва, че обаждането я е съкрушило, но скоро е получила второ телефонно обаждане - това от майка си. „Поех си дълбоко дъх и казах: „Мамо, аз ще бъда майка на едно специално бебе!“ В тази част от секундата вече бях взела решението си“, разказва Кристен.
Две седмици по-късно учителката от Синсинати се натъква на профила на Муни, петгодишно момиче, което има поведенчески проблеми поради малтретиране от страна на предишните й попечители. Момиченцето има усмивка, която според г-жа Уилямс я „разтърсила“ и тя решила да осинови Муни.
Баща й не бил особено въодушевен - "Защо не осиновиш бяло бебе?" попитал я той - но когато Уилямс установила, че не й достигат няколко хиляди, за да плати на агенцията, той се отзовава веднага.
Муни най-накрая се прибира у дома на Свети Валентин 2013 г. - и връзката й с майка й израства заедно с нея. Но докато гледа как Муни расте, г-жа Уилямс осъзнава, че не иска тя да бъде едно дете и затова се подготвя за второто си осиновяване.
„Седмица по-късно агентът ми се обади и каза: „Има момиченце на 22 месеца.
Така Кристен Уилямс за първи път чува за Рупа, малко момиченце, което е било изоставено на улицата от родителите си и нападнато от кучета, преди да бъде открито. Година след като получава телефонното обаждане, след всички формалности, тя прибира Рупа у дома в САЩ.
Но преходът за Рупа не е плавен. „Тя плака цял ден в продължение на една седмица, докато се чудех дали не съм направила грешка“, каза г-жа Уилямс. Една сутрин щастието дойде, когато Рупа започна да се смее, докато си играеше с балон. Майка й се присъединява към нея, както и Муни. От този момент нататък Рупа и Муни стават неразделни.
За съжаление лекарите казват на Уилямс, че трябва да се изчака с операцията на носа, докато Муни порасне достатъчно и костите й престанат да се развиват. Но тя носи специална протеза, която я прави неразличима от връстниците й.
„Обичах да бъда майка на моите момичета и ако можех да накарам повече момичета да се наричат „дъщери“ вместо „сираци“, животът ми щеше да е пълен!“ казва г-жа Уилямс. „Така че продължих и в рамките на 2 години Мохини и Сонали се присъединиха към нас и направиха нашето малко семейство малко по-голямо!“
След това г-жа Уилямс сменя кариерата си и се насочва към недвижими имоти. Отглеждането на четири момичета с учителска заплата не е лесно, казва тя. В крайна сметка тя започва да работи от вкъщи, искайки да не пропусне да гледа как децата й растат.
До 2019 г. Уилямс е заета изцяло с отглеждането на четирите си дъщери, но "се чувствах така, сякаш Бог се опитваше да ми каже нещо“, казва тя, когато започва да забелязва деца със синдром на Даун. „И наистина предчувствието ми беше правилно, малката Снигдха чакаше да я приберем у дома.“
Г-жа Уилямс осиновява Снигда през януари 2020 г., но успява да я вземе у дома едва преди два месеца поради пандемията. „Сега всичко е пълно. Снигда все още се приспособява; малко е трудно да се общува с нея, но напредваме!“ казва младата жена.
За Кристен Грей Уилямс най-голямото щастие е да види как семейството й разцъфтява. „Обичам да виждам моите момичета толкова сплотени! Винаги им казвам, че хората идват и си отиват, но сестринството е за цял живот и те ще живеят с него“, казва тя.
„Започнах да създавам тази мозайка, когато бях на 39, на 51 тя е завършена. 12 години! Тези 12 години винаги ще бъдат свещени, защото през тези 12 години и петте ми дъщери намериха пътя към дома.“
Трогателната история спечели сърцата в социалните мрежи. Откакто беше споделена, тя натрупа хиляди „харесвания“ и коментари.
„Каква страхотна жена, останах безмълвна пред нейната безкористна любов и отдаденост“, казва една потребителка на Facebook.
„Какво красиво семейство и красива история“, коментира друга.
