Въпреки че по всяко време е имало хора, които изглеждали способни да надхвърлят обичайните си граници. И поне един от тях е известен на всички ни. Това е един от най-мистичните писатели на своето време Едгар Алън По . Дори биографи и историци смятат, че той действително е имал способността да пътува във времето .

Не става въпрос само за добре познатите обстоятелства в живота му: остава сирак в ранна възраст, баща е на детективската история, майстор на криптологията, маестро на страховитите истории. И дори не в умопомрачителните подробности от дните, предшестващи смъртта му: как е бил открит на улицата пред избирателна секция, облечен в чужди дрехи и по време на последвалата му хоспитализация говорил несвързано за непознат мъж на име „Рейнолдс“. И не в объркващите разкази за безименна фигура, която в продължение на седем десетилетия посещаваше гроба на По рано сутринта на рождения му ден с чаша коняк и три рози.

Новата теория за пътуването във времето се отнася до работата на писателя, която е била пророческа.

„Историята на Артър Гордън Пим от Нантакет“

Публикуван през 1838 г., единственият завършен роман на По разказва подробности за бунт на изгубен китоловен кораб. Поради липса на запаси, мъжете прибягват до канибализъм, теглейки сламки, за да изберат жертва. Момче на име Ричард Паркър тегли най-късата сламка и бива изядено.

Сега внимавате! През 1884 г., 46 години след публикуването на романа и 35 години след смъртта на По, четирима мъже претърпяват корабокрушение – яхтата им потъва и те са изоставени на произвола на съдбата. Озовавайки се в безлюдна местност, без храна, те също последвали пътя на канибализма, решавайки да убият и изядат 17-годишното момче в кабината. Момчето се казвало... Ричард Паркър.

Необикновеният паралел остава незабелязан почти век, докато писмо от потомък на истинския Паркър не разкрива 100% прилика между сцената от романа и истинското събитие. Писмото е публикувано в The Sunday Times. След това хората започват да търсят други съвпадения. И ги откриват!

"Бизнесмен"

През 1848 г. железопътен работник на име Финиъс Гейдж претърпя травматично мозъчно нараняване, след като железен прът прониза черепа му. Някак си той оцелява, въпреки че личността му се промени радикално. Тези поведенчески промени са проучени широко. И за първи път медицинската общност разбира ролята, която челният дял на мозъка играе в социалното познание. Това е огромна стъпка в медицината и психиатрията.

8 години по-рано, през 1840 г., По пише история, наречена „Бизнесменът“ за неназован разказвач, който е получил нараняване на главата като дете, което е довело до жестоки социопатични изблици.

Разбирането на По за синдрома на фронталния лоб било толкова точно, че неврологът Ерик Алтшулер пише: „Има дузина симптоми и По е познавал всичките... В тази история имаше всичко, което научихме почти 10 години по-късно. Симптомите и последствията, които тогава никой не е изследвал, са описани толкова точно, че чак е плашещо. Сякаш е имал машина на времето." И това, забележете, са думи на невролог с медицински лиценз, а не на луд теоретик на конспирацията.

"Еврика"

По също така предсказва произхода на Вселената 80 години преди съвременната наука да започне да формулира теорията за Големия взрив.

Пророческото видение идва под формата на "Еврика", стихотворение в проза от 150 страници, критикувано за своята сложност и смятано от мнозина за "дело на луд". Написана през последната година от живота на По, „Еврика“ описва разширяваща се вселена, започнала в „една мигновена светкавица“, възникваща от една „първична частица“.

Всъщност той предлага първото легитимно решение на парадокса на Олберс - въпросът защо, предвид огромния брой звезди във Вселената, нощното небе е тъмно. Писателят обяснява, че светлината на разширяващата се Вселена все още не е достигнала нашата Слънчева система.

Когато Едуард Робърт Харисън публикува „Тъмнина в нощта“ през 1987 г., той отбелязва, че „Еврика“ е предвидила неговите открития.

В интервю пред списание Nautilus италианският астроном Алберто Капи говори за прозорливостта на По, като признава: „Изненадващо е, че По е постигнал разбиране за динамично развиваща се вселена, тъй като няма наблюдателни или теоретични доказателства, които да предполагат такава възможност. Никой астроном от времето на По не можеше да си представи нестатична Вселена."

И има само едно обяснение за всичко това. Какво ще стане, ако неговите писмени пророчества – за смъртта на Ричард Паркър, симптомите на синдрома на челния дял и теорията за Големия взрив – са били само доклади за пътуването му през безвременния континуум?

И може би има много повече пророчества, разпръснати из произведенията на автора. В крайна сметка, по собствените му думи, той живее не за настоящето, а за бъдещето. И това се доказва най-добре от думите от писмо, което По пише на Джеймс Ръсел Лоуел през 1844 г.

„Постоянно живея с мечти за бъдещето. Твърде дълбоко осъзнавах непостоянството и мимолетността на временните неща, за да полагам някакви продължителни усилия за нещо или да бъда последователен в каквото и да било. Животът ми беше прищявка, импулс, страст, копнеж за самота, презрение към всичко настояще и искрено желание за бъдещето.”