Трудно е да обясниш с думи, които не достигат за това, което искаш да изразиш. Мълчаливата привързаност между човек и куче надхвърля и най-идеалистичните представи за подобна жива връзка.
Историята е действителна от 20-те години на ХХ век в Япония,превърнала се в сюжет на кинохита в японското кино "Хачи"/1987/.
Ученик пише за своя герой Хачико - кучето на неговия дядо. В ретроспекция: кученце от японски манастир е пренесено в Съединените щати с клетка, но изпада на гарата на малкото градче Бедридж в Роуд Айлънд близо до Провидънс. На път за дома, професорът по музика Паркър Уилсън го намира, лутащо се безпомощно около релсите. Страхът и съчувствието от вероятната му злополучна съдба на опасното място са причината да го вземе със себе си. У дома съпругата му го посреща с неодобрение, но след провала в откриването на законния му собственик, дава съгласието си бездомникът да остане. Паркър се привързва към малкото куче от японската порода "акито". Семеен приятел от Япония разчита на каишката името Хачико, което в превод е щастливият номер "Осем". Паркър не успява да дресира кучето в традиционния смисъл, но японският приятел го уверява, че то ще му засвидетелства друг вид преданост и тя не закъснява. В продължение на година двамата създават необикновено приятелство. Опознаването им не минава без смях и изненади, понякога и сериозни, но това още повече ги сближава. Запомнил маршрута, Хачико всеки ден изпраща Паркър до гарата и се връща вечер да го посрещне, за огромно изумление на жителите от целия град. Идва нещастен момент, в който професорът не се връща и кучето остава да го чака с дни, които се превръщат в години. Девет години Хачико търпеливо стои на гарата точно в 5 часа до последния влак с надеждата, че приятелят му ще се появи...Там, пред погледа на всички преминаващи, той мълчаливо изразява предаността си до своя край.
На мястото на предания Хачико в Япония е поставен паметник.
