Срещнахме се с Наталия в болницата, като бяхме в една стая с новородените си бебчета. Стаята беше платена, ВИП, предназначена за един пациент, но болницата в пика на епидемията беше толкова пълна, че ни предложиха да се сместим и да се настаним двете. Прецизно оглеждайки се една друга, ние се съгласихме.
За щастие след прегледа лекарите казаха, че синовете ни скоро ще се оправят. Със съседката ми по стая въздъхнахме, отпуснахме се и започнахме да се опознаваме. Наталия се оказа на моята възраст и доста успешен мениджър. Побъбрихме на спокойствие, но изведнъж една фраза привлече вниманието ми. Тя каза, че „по същия начин е стигнала до болницата с линейка с друго, „минало“ дете.
Отначало си помислих, че не съм разбрала. Какво е "другото" дете - разбираемо, но "минало"? На следващия ден Наталия отново направи изказване в приблизително същия контекст. Тогава не издържах и, като се извиних многократно, попитах какво е станало с по-голямото дете. „Наталия, прости ми за нетактичността, но се надявам „другото“ бебе да е живо?“
Наталия не трепна при въпроса, спокойно отпи от чая си и някак разсеяно каза: „Да, разбира се. Живо е. Току-що се върнах от сиропиталището ... Когато родих свое, почти веднага го дадох за осиновяване. В края на краищата той не ми е роден, не е мой".
Тогава тя, без да се смущава и без да бърза, ми разказа историята си.
„Беше още в студентските ми години...
Когато се ожених на 25-годишна възраст и вече започнах бавно да мисля да забременея отново, лекарите бяха изненадани: най-вероятно няма да имам деца. Причината са грешките на младостта, доста свободен начин на живот и самият аборт в студентските ми години.
Ох, колко много плаках. Литри пролети сълзи. Заради това се разделих с мъжа си, реших, че ще живея сама и ще си нося кръста. Ето ме на 30, ето ме на 33. Кариерата ми вървеше нагоре, но все още отчаяно исках дете.
Знаеш ли, когато нямаш нещо, точно то е, което ужасно ти липсва. Точно това е проблемът...
Мислих, мислих и реших да взема дете от сиропиталище. Гледах дълго време, попълвах планини от документи, получавах сертификати и разрешителни, посещавах училище за приемни родители и постоянно доказвах нещо: че мога, че мога, че може да ми се има доверие ... Когато вече не надявах се на нищо, получих съгласие. Как се зарадвах! Сякаш видях две черти на теста!
Намерих дете в базата данни, отлетях до друг град да го взема, купих подаръци, обзаведох всичко вкъщи, доведох го ... Без да изпадам в подробности, разбира се, моята представа за това, как ще бъдат нещата, бе далеч от реалността. Детето постоянно боледуваше, дни наред изпадаше в истерия, крещеше сърцераздирателно, развиваше се със закъснение. За всичко това обаче ме предупредиха. Година по-късно стана по-лесно, след още шест месеца това дете стана почти като мое. Свикнах, да. Мама и сестра ми ми помагаха.
И тогава срещнах Стас. Романът беше ярък и бурен, а бременността беше внезапна, но буквално ме събори! Летях! Бях извънредно щастлива! От самото начало отидох при най-добрите лекари, оборудвах детска стая и започнах буквално да се запасявам с детски неща. Цялото това оживление в живота ми беше помрачено само от едно нещо - наличието на първото дете.
По това време той вече беше на пет години. Той беше сладък, добър, добре гледан, но ... напълно непознат. Сякаш в апартамента ми живее син на съседка или просто момче от улицата, което трябва да смени собственика си за известно време, докато чака родителите си. Отдалечавах се все повече и повече от това същенство. Разбрах, че той НЕ Е МОЙ и няма да бъде мой. И тогава изведнъж започнах да си мисля какво би станало, ако като възрастен, първото осиновено дете започне да дели моето наследство със собственото ми дете.
Мислих много и в един момент разбрах: трябва да върна детето в сиропиталището. Ще направя това за доброто на моето семейство и спокойствието на истинското ми бебе.
Всички бяха шокирани от тази новина: майка ми ридаеше и дори искаше сама да поеме попечителството над него, но не й беше позволено поради възрастта й, сестра ми спря да говори с мен, а мъжът ми дори заплаши, че ще се разделим. Но вече бях взела решението си и нямах намерение да го променям. В резултат отпразнувахме рождения ден на първото дете и няколко седмици по-късно го върнах в сиропиталището. Направих дарение, напълно „оборудвах“ самото дете, така че съвестта ми беше чиста. Почти...
Плаках ли след това? Да, веднъж. Но само защото съдбата беше подготвила такова изпитание за мен и трябваше да чакам собственото си дете толкова дълго. И когато Марик се роди, забравих и сълзите, и умората, въпреки безсънните нощи и вече напредналата възраст.
Сега съм щастлива. Почти не помня в живота ми да е имало това първо, „минало“ дете. Може би ще си помислиш, че греша и че в никакъв случай не е трябвало да връщам детето. Но само тези, които са минали през това, имат право да ме съдят. Никога не лъжа, но да живея цял живот с необичано дете - това смятам за лъжа, лъжа и за себе си и за него. Това дете получи възможност да започне отначало и да намери нови родители ... Така че, мисля, че всичко е справедливо!
Тогава не отговорих на Наталия, но на втория ден поисках да ме преместят в друго отделение, общо. По някаква причина беше много трудно да остана в една стая с тази жена.
