Казвам се Ангел, баща съм на три прекрасни деца. Но моята история далеч не е приказка, въпреки толкова обещаващия начален акорд.
Запознахме се с Ана в университета.
Четири месеца след началото на срещите я поканих да живеем заедно и тя се съгласи. И няколко месеца по-късно подадохме заявление в службата по вписванията. Всичко се получи като в най-добрите романи. Година след сватбата разбрахме, че чакаме дете.
Бременността беше тежко изпитание за Ана. Тя страдаше от тежка токсикоза и тялото й не можеше да издържи на такова натоварване. Тя роди преждевременно, едва успя да стигне до болницата. Когато лекарят излезе от стаята, той ми каза невероятна новина.
- Имате тризнаци! Две момичета и едно момче! - каза той с усмивка.
Бях на седмото небе и веднага се прибрах да взема нещата, които сестрата ме помоли да донеса. Но когато се върнах в болницата, се озовах на ръба на лудостта.
Ана я нямаше. Тя просто си тръгна, без да каже на никого. Обадих се на родителите й. Те пристигнаха веднага, но самите те бяха на загуба на думи. Трябваше да се грижа за децата. За щастие майка ми и сестра ми ми помогнаха в трудни моменти.
Когато децата тръгнаха на детска градина, стана малко по-лесно. Бях в състояние да работя на пълен работен ден. После училище, университет - мацките ми пораснаха и се разпръснаха на всички посоки. Никога не се ожених повторно, защото вече нямах доверие на жените.
Отпразнувахме четиридесетия ми рожден ден с нашите деца семейно. Планирах да поканя роднини в събота. Седяхме в хола, когато изведнъж се звънна на вратата. Синът отиде да отвори.
Минута по-късно на вратата се появи жена. Веднага я познах - беше Ана. Външният й вид се е променил много: няма и следа от тази младост и красота.
- Нямам оправдания. „Дойдох да поискам прошка“, започна тя още от прага.
Погледнах я и не повярвах на очите си. Но нищо не прескочи удар в сърцето ми. Всичките ми чувства сега принадлежаха само на децата. Ана продължи да говори, обяснявайки защо е дошла.
Тя призна, че е безработна от дълго време и не може да плаща жилище. Тя поиска да я приемем обратно в семейството и да започне всичко отначало. Твърдеше, че тогава била млада и не осъзнавала какво прави.
Децата стояха мълчаливо, смаяни от думите й. Те знаели какво се е случило в миналото, но никога не са общували с нея. Сега те гледаха тази жена със съжаление и презрение.
Изпратих я до вратата и казах:
- Съжалявам, но не можем да ти помогнем. Преди много години направи своя избор.
Оттогава тя вече не се появява в живота ни. Какво бихте направили на мое място?
