Валентина Сиропуло със своя малка пациентка по време на работа в болница “Хигия” в Пазарджик
Не сме извършили чудовищното престъпление, в което ни обвиняваха. Докато съм жива, ще го казвам
10 г. след ада на либийския затвор медицинската сестра Валентина Сиропуло сега живее един нормален и сравнително спокоен живот в родния си Пазарджик.
След кошмара в затвора решава, че ако се върне в познат колектив, това ще ѝ помогне да се адаптира и обърне към нормалния живот по-бързо и по-лесно, което се оказва и правилна стъпка.
“Сега, след 10 г. на свобода, като се връщам назад, имам чувството, че това не се е случвало с мен. Питам се как сме издържали и го отдавам на някакъв инстинкт за самосъхранение, борба за свобода, за живот, за да се върнем при близките и семействата си”, казва Валентина Сиропуло.
Тя признава, че последното десетилетие за нея е преминало много бързо, ангажирана с работата, семейството и приятелите си за разлика от годините в либийски затвор, които са били бавни и мъчителни, тежки, ужасяващи.
“Това, което преживяхме в Либия, не може така просто да се опише. Редуваха се дълги дни, седмици, месеци, години, през които всяка сутрин се събуждаш с мисълта, че е за последно. Разсъждавахме като хора, които знаят, че са невинни и несправедливо обвинени, затова искрицата надежда не е угасвала. Така че очаквахме и се надявахме на свободата всеки ден, не преставахме обаче да мислим и за другата крайност.
Особено след като Върховният съд на Либия потвърди смъртните ни присъди. Тогава нещата станаха много мъчителни. Годините в затвора са загубени за нашия живот и колкото и да искаме, нищо не можем да променим.”
Валентина разказва, че в ежедневието и работата си не се сеща за преживяното в затвора, но събития и новини, особено свързани с Либия, неизменно я връщат към онези години. Благодарна е, че в ежедневието на настоящия си живот, а и от близките ѝ не се повдига темата за Либия, което да я връща към тежките спомени.
Самата тя не обича да говори за това, което в някаква степен ѝ помага. Дава си обаче ясна сметка, че няма как да забрави и изтрие от съзнанието си тези години.
“Съхраних се психически от преживяното в ада, в който бях попаднала, защото не бях сама. Петте, за хубаво или за лошо, си помагахме. В най-тежките моменти, особено преди и след съдебните заседания, всички бяхме единни и сплотени”, разказва Валентина.
За нея най-кошмарно е било времето след ареста - 1999-2000 г., когато са в пълна изолация, следват мъчение след мъчение, ужасяващи разпити и издевателства.
Всяка от петте сестри е сама. През този период близките им нямат информация за тях, нито пък те за семействата си, никой не знае какво им се случва. Едва след като случаят им става обществено достояние, идва помощта и посещенията от български и чужди дипломати, правозащитни организации. Осъществяват се срещи в затвора, имат възможност да се видят и с някои от близките си. С огромната подкрепа буквално от целия свят идват вярата и надеждата, че въпреки несправедливите обвинения и смъртните присъди един ден ще получат свободата си.
Валентина Сиропуло не е от хората, които обичат да се афишират, да търсят обществено признание или известност. През годините се е случавало хора да я разпознаят, особено когато е на работа в болницата, и да я питат не е ли една от медицинските сестри, държани в затвора в Либия. Валентина отговаря различно в зависимост от ситуацията. Понякога признавала, че е тя, но имало и случаи, когато отричала и убеждавала хората, че са се припознали.
“Особено когато съм ангажирана с отговорни манипулации. Няма как да отговарям и обяснявам. Това ме разконцентрира, а работата ни е отговорна и нямам право на грешки”, лаконична е медицинската сестра.
Казва, че не е имала проблеми с чисто медицинските дейности при започване на работа в МБАЛ “Хигия” въпреки близо 9 г. в затвора.
“Колегите бяха много внимателни и търпеливи с мен. В началото срещах трудности с документната работа - много неща се бяха променили. Работата с компютър също ме затрудняваше, но вече отдавна нямам проблеми с тези неща”, споделя с усмивка Валентина.
Определя живота си сега като обикновен, както на всеки друг българин. Налага ѝ се всеки ден да се справя с различни грижи за дома и семейството. Обичат да излизат в планината с приятели. През 2011 г. е станала свекърва, след като синът ѝ се е оженил,
но все още не е станала баба.
“Младите решават, ние не се месим. Те живеят и рабоят в София, така че ходя често да ги виждам. Просто живея нормален живот. Успявам във всичко, защото съм на свобода. Защото само един човек, който дълго време е бил в затвора и обвинен в чудовищно престъпление, което не е извършил, може да оцени какво е свободата.”
Валентина се кани да се върне и към шиенето на гоблени. В либийския затвор я научил д-р Здравко Георгиев - тя му била първата ученичка. От 2002 до 2007 г. ушила 7 гоблена и един не довършила. Ушитите са в дома ѝ. В Либия това им помагало много - модели и конци им донасяли дипломати от българското посолство.
Шиеш и оставаш с мислите си. В някаква степен се успокояваш, че времето минава по-бързо, въпреки че не е така. Работата е много бавна и трудоемка. Въпреки намерението ѝ да започне отново да шие, казва, че сега не ѝ остава време.
Валентина Сиропуло се смята за щастливка - жива е и е на свобода след всичко преживяно в Либия.
Осъзнава, че много хора са допринесли за това и искрено им благодари.
Има обаче и нещо, от което е неудовлетворена и с което никога няма да се примири. Това е, че тя и колегите ѝ не са оправдани и оневинени в заразяването със СПИН на 400 либийски деца в Бенгази , нещо, което категорично не са извършили и целият свят знае истината. Още повече че те са работили в отделението със заразените деца месеци наред, без да знаят това, и е можело да бъдат заразени.
“Никога не съм си представяла, че ние ще бъдем помилвани, и то от българския президент, а не оневинени в Либия. Не сме извършили това чудовищно престъпление. Докато съм жива, няма да се примиря с това”, казва с горчивина Валентина Сиропуло.
