23-годишна жена от ловешко село не познава радостта от живота. Поглеждайки назад, не я открива нито в детството, нито в краткия си семеен живот.
Със сила те я превърнали в магистрална труженичка през деня, а вечер я заставяли да им прислужва - да пере, чисти и да гледа децата им. Ако откажела да изпълнява - бой.
След два месеца робия жената успяла да избяга. И пак не знае накъде да поеме, заклеймена от всички като проститутка. Пред “24 часа” тя пожела да сподели тъжната си история. Авторът е променил само имената на героите.
“Детство за мен е синоним на бой - пердашеха ме и майка ми, и баща ми. Ако някой от тримата ми братя се провинеше, всички го отнасяхме. Налагаха ме с пръчка или с голям кривак”, разказва Кристина, която тежи едва 45 кг, и свива малките си длани да покаже колко дебела е била сопата.
“Баща ми често се прибираше пиян и тогава трябваше да се спасяваме от яростта му - продължава разказа си. - “Посред зима спяхме на улицата, завирахме се в сеното по хорските плевници - така я карахме. Ядяхме бой вместо храна, която все не достигаше.
Мисля, че баща ни ни налагаше постоянен тормоз, защото и той самият е отраснал с бой. Убедена съм, че родителите ни съжаляват, че са ни създали. Веднъж попитах майка си защо е родила 4 деца, като не може да се грижи за 1. Тя замълча, не отговори.
Като завърших училище, ме изпъдиха, защото им бях в тежест като още едно гърло за хранене. Познато семейство се смили и ме прибра за седмица. Тогава се появи Светлин. Познавах го отпреди, бях го срещала в селото, но не съм мислила, че мога да имам нещо общо с него.
Той е по-голям от мен с 20 г., но щом ми предложи да се оженим, приех, без да се замисля. Обичах го, а и нямах избор.” Беше хубаво, с премрежен поглед изрича Кристина. И продължава: “Повярвах, че най-сетне ще имам дом, в който някой да ме обича. Родителите му почерпиха цялата махала. Няколко дни се точиха гости с пожелания и подаръци - беше като в сън. Той обаче свърши бързо.
Свекървата само чакаше Светли да замине на работа и почваше да нарежда, че съм лоша, долна, че родителите ми са никакви. Мълчах и слушах ден след ден. Не отвръщах и на мъжа си нищо не казвах.
Ала грозните думи не спираха. Една вечер свекърва ми взе да ме обижда пред него и Светли опита да ме защити. Майка му го скастри: “Не ми я защитавай, тя е пълен боклук.” Така продължи 2 г.
Най-голямото разочарование бе, когато им казах, че съм бременна. Пак нещо ме обиждаха и свекър, и свекърва - не издържах и им съобщих, че ще стават баба и дядо. Излязох за малко и като се върнах, свекърът питаше Светли : “Ти сигурен ли си, че детето е от теб?”
Ако беше ме ударил, нямаше да ме заболи. Свекърва ми направо реши, че ще ме заведе на другия ден на аборт. Отказах категорично. Но в оня миг нещо в мен се счупи. Дотогава независимо от всичко ги наричах майко и татко. След този случай сложих край на мълчанието. Бях в 5-ия месец, когато ни изгониха със Светли. Ошамариха ме и ни натириха като кучета.
Беше зима, спяхме в колата или в камиона, който Светли караше. После познати ни съжалиха и ни пуснаха в затворено заведение. Там изкарахме месец. След това добър човек ни прибра в дома си на квартира без пари. Ама Светлин не е свикнал на несгоди като мен. След седмица се примоли на майка си да се върнем, защото на чуждо място не можел да спи. И пак се почна.
Родих прекрасно момченце, което напук на приказките прилича на мъжа ми. Дадох му името на свекъра. След появата на детето стана по-лошо. Почнаха и да ме бият.
Светлин само стоеше и гледаше. Питах го защо не ги спре, оправдаваше се, че държал детето и нямало как да ме брани.
Бях отчаяна и посегнах на себе си - изпих всички лекарства, които намерих. После ми дожаля за детенцето, че ще остане без майка, и казах какво съм сторила. Те и това използваха срещу мен - казаха, че съм луда, че ще ме вкарат в психото и ще ми вземат детето. Бях уплашена и се оставих да ме шантажират.
Семейният ми живот бе 6 г. Сложих точка, когато Светлин ми посегна. Не го очаквах от него. Казах му, че повече няма да се прибера, че всичко между нас е свършено. Но и при родителите си не можех да остана, и те ми обърнаха гръб. Там ядеш, ако си осигурил храна.
Баща ми си купува хляб, салам или нещо друго. Нахранва се, пък за нас - ако остане, ако не - караш гладен. Аз на глад издържам. Гладна съм си лягала много вечери и докато живеех със Светлин. Свекървата така ме наказваше, ако отвръщах. Това не ме плаши, но майка ми и баща ми просто искаха да се отърват от мен, да ме няма. И за пореден път ми показаха вратата.
Спях в мазето на изоставено училище. През деня стоях на селския площад с младите майки и чаках да зърна детенцето си. Докато един ден Назифа ме покани у тях - тя е циганка, но аз никога не съм делила хората. С нея се знаем от деца, не ми е минало през ум, че може да ми мисли лошото.”
После Кристина разказва как Назифа предложила да я заведе при роднини на мъжа си в Севлиево. Там щяла да се грижи за малките деца на Юсуф - така се казвал един от братовчедите. Приела, защото щяла да има покрив. Обещали и пари.
“Още първата вечер Юсуф ми кресна: “Утре излизаш да заработваш на пътя.” Отвърнах, че това няма да стане, че искам да си тръгна. Онзи ми каза, че тъй ще е и хич да не се противя, щото иначе ще има бой.
Насила ме облякоха с къса пола и боди и ме закараха на детелината между селата Ряховците и Петко Славейково. Юсуф ми тикна пачка презервативи и мокри кърпички. Каза ми: “15 лв. за свирка, 20 - за чукане, комплект - 35.” И застана на 20 крачки от мен да ме пази.
И се започна. Първия ден изкарах 70 лв. за два комплекта. Юсуф ги взе, малко размисли и ми тикна 5. Но след минута си ги прибра. Така продължи 2 месеца. Денем - на пътя, а вечер се грижех за децата и перях гащите на жена му. Те излизаха на ресторант, забавляваха се с парите, които съм спечелила, а мен ме пазеха старите цигани - родителите на Юсуф.
Държаха ме като затворничка, а и бой ядях. Никой не ме потърси през това време. Никой от родителите ми не се притесни, че ме няма. Аз не можех да им се обадя, защото Юсуф ми взе джиесема и го счупи. Успях обаче да си скрия симкартата.
Веднъж, когато той не ме следеше така зорко, помолих друго момиче на пътя да ползвам телефона. Обадих се на съсед, който наскоро се пенсионира като полицай. Обясних къде съм, как са ме превърнали в бяла робиня и той обеща да дойде и да ме прибере. Заживях с тази надежда.
Не знам защо всички мъже, които спираха да ме ползват за кефа си, все ме питаха за името. Какво важно намираха в това как се казвам? Защо никой не ме попита какво ме е
накарало да върша това.
Намерих начин и звъннах още 2-3 пъти на съседа. Настоявах да направи нещо и да ме измъкне. Той първо обещаваше, накрая каза, че не може да рискува. Повечето време живеел в София, а за отмъщение циганите щели да дойдат на село и да изнасилят майка му. Разбрах - трябва да се спасявам сама.
Реших да бягам, когато чух една вечер Юсуф да казва, че ще ме водят в Германия. За мой късмет на гости му дойдоха роднини, завърнали се от Франция. Юсуф стана по-малко бдителен. Оставяше ме за кратко без надзор и аз успявах да отделя от дневния оборот. Криех парите в храсти край пътя и подготвях бягството си.
Сгодният момент дойде, когато Юсуф и гостите му се напиха. Изчаках ги да заспят и около 2 ч през нощта се измъкнах. Преди това дръпнах джиесем, забравен на масата.
В тъмнината спрях такси, което ме откара до храстите, където бях скътала 130 лв. Платих и се шмугнах в гората. Едва тогава позвъних на майка си, обясних къде съм и казах да извика полиция.”
Няколко дни след като Кристина се прибрала у дома, циганите опитали да я отвлекат. За неин късмет баща бил вкъщи и се развикал. Похитителите избягали с колата си, но през нощта се върнали. Сред тях била и Назифа.
Потрошили прозорците с камъни, размахвали бухалки и отправяли заплахи. Сега Кристина живее в постоянен страх. Гризе я мъка по малкото момченце. Виждала го е 2 пъти, притаена на улицата. Не вини Светлин, че я отбягва, след като в селото се разнесло къде е била и какво е вършила. Надява се един ден синът сам да я потърси. И чака делото срещу циганите, твърдо решена да ги разобличи в съда.
