Казвам се Лариса, на тридесет и шест години съм. Съпругът ми и аз се разведохме отдавна, минаха шест години.
Изобщо не съм бедна. Имам собствен апартамент, работя на прилична позиция. Няма да се омъжвам отново, едва преживях първия си развод. В същото време имам връзка с добър човек. Той никога не е имал деца.
Миналата седмица при мен дойде бившият ми съпруг Сава. Не го бях виждала от много години, така че бях невероятно изненадана. Наистина исках веднага да му кажа да отиде някъде далеч, но нямах време да го направя. Сава ми сподели неприятна новина: синът му е болен. Онкология, ужасна диагноза. Следователно лечението е много скъпо. И тогава възникна финансовият въпрос. Той и Марина, същата тази любовница решили да дойдат при мен с тази молба.
Имам необходимата сума. Наскоро продадох втория си апартамент, който баба ми ми завеща. Нямам представа как бившият ми е разбрал за това. Явно е разбрал колко мога да получа за този апартамент, защото това е сумата, от която спешно се нуждаеше сега. Звучи като невероятно съвпадение.
Все още не съм имал време да помисля за какво да похарча парите. Винаги съм мечтал да имам кола, но за целта първо трябва да взема книжка. И сега нямам абсолютно никакво време за автошкола. Това обаче са мои пари и не съм длъжен да ги деля с никого. Животът може да бъде много непредсказуем, какво ще стане, ако аз самият имам нужда от тях. Чудя се, ако се разболея, бившият ми и неговата страст биха дали и стотинка за лечението ми? Изобщо не съм сигурна...
„Само си представете как се чувствам аз и как се чувства Марина!“, каза ми бившият ми. Но по някаква причина те не си представиха чувствата ми, когато Сава открито отиде на срещи с тази жена. Когато се разведохме, той настоя да споделяме всичко: почти до вилиците и ножовете. Каза, че има нужда от неща за семейството си. И аз погледнах апартамента си, но нищо не излезе, купен е преди брака. Сама си изплатих кредита. Колко обиди ми се изсипаха тогава! Оказа се, че съм била много лош човек, ако не съм искала да споделя имота си с новото си семейство. И сега същите тези хора искат да си представя как се чувстват!
Сава обеща да ми донесе всички документи и удостоверения, за да ме убеди в истинността на диагнозата. Но не искам да виждам нищо. Веднага реших, че няма да получат пари от мен. Да, Сава обеща, че ще върнат всичко: постепенно, но неотклонно. Но след лечението момчето ще трябва да бъде рехабилитирано по някакъв начин, а това също е доста скъпо. И наистина не вярвам, че някой ще ми върне нещо. В крайна сметка те не отиват в банката; те няма да слушат никакви извинения по-късно. И те също няма да толерират закъснели плащания.
Казах всичко това на Сава. Той започна да крещи. Той попита какво трябва да направи, за да ме накара да променя решението си. „Да застана на колене, или какво?!“
И не искам той да пада на колене. Искам само едно: той да ме спаси завинаги от необходимостта да го виждам. Вече преживях твърде много заради този човек. Но не изглежда, че ще ме оставят на мира толкова лесно. Сава каза, че ще ми се обади по-късно, когато помисля добре. Но няма да променя решението си.
От една страна не ме мъчи съвестта. Това са моите пари, не трябва да ги деля. Но от друга страна все още имаше някакъв неприятен послевкус. Говорим за болестта на малко момче. Ако някой от близките ми се разболее – племенник, например – бих платила за лечението. Но не искам да помагам на Сава и неговата Марина. Какво мислите???
