Бойка никога не е искала да зависи от другите. Тя беше борец през целия си живот, жена, която се бореше за всичко, което имаше.
И тогава дойде болестта. Тихо, коварно, без предупреждение. Първоначално имаше леки проблеми – умора, която не минаваше, слабост в ръцете и краката, световъртеж. Мислеше, че е изтощена от живота, от борбата. Но когато тялото й напълно спря да я слуша, когато и най-простите движения станаха невъзможни, тя осъзна - вече не беше господар на тялото си.
Скоро откриха мозъчен тумор, който започна да я парализира.
Бойка никога не се е съмнявала в децата си. Тя работи за тях през целия си живот, жертваше се и се опитваше да направи така, че нищо да не им липсва. Рано овдовява и отглежда трите си деца сама, без чужда помощ. Работеше и в дъжд, и в слънце, и в сняг.
Когато навлезе в старши години и започна да усеща първите признаци на заболяване, тя не се притесняваше много. Вярваше, че децата са там, че ще се грижат за нея, както тя цял живот се е грижила за тях. И тогава, когато симптомите станаха по-сериозни - когато ръцете й станаха нестабилни, когато краката й започнаха да се клатят, когато вече не можеше да се движи сама - тя взе решение, което й се стори напълно естествено.
Тя остави къщата в завещание на големия си син.
"Сине, ти ще се грижиш за мен и аз ще оставя всичко на теб." — И без това е твой, няма да го взема със себе си, когато си тръгвам.
Тя не видя сянката в очите му или начина, по който той погледна настрани, докато взимаше документите. Тя дори не забеляза студенината в гласа му, когато каза:
"Разбира се, мамо, ще се грижа за теб, не се тревожи за нищо."
През първите няколко седмици всичко беше наред. Той я посещаваше, носеше й храна, помагаше й да се преоблече. И тогава малко по малко започна да отсъства.
— Работи, мамо... Знаеш колко е трудно.
„Деца, мама... Те имат задължения, училище, спорт, знаете как е.“
Все по-рядко я посещаваше, все по-рядко се появяваше. После спря да й носи храна. После спря да й плаща тока.
„Мамо, сега го нямам, ще е другия месец.“
Следващият месец така и не дойде.
Тя остана сама. В къща, която вече не беше нейна, на тъмно, на студ, без храна, без помощ.
И тогава, когато тя мислеше, че ще умре сама и забравена, той се появи.
Нейният баща.
Най-силната любов е родителската.
Стар, крехък мъж, с ръце, които трепереха повече от нейните, с превит от възрастта и умората гръб. Той беше този, който се грижеше за нея, носеше й горещ чай и парче хляб. Този, който въпреки собствената си болка помогна на дъщеря си да я преоблече, изкъпе и нахрани.
Този уморен старец, който едва имаше сили да се поддържа, й сготви супа, облече я и я нахрани. Всяка вечер, преди да легне на стария матрак до нея, той я галеше по косата.
И всяка вечер, докато той лежеше в тъмното, без ток, без храна, само с него до себе си, тя се чудеше – как могат децата да я забравят? Как е могла да им вярва толкова сляпо?
Но истината беше жестока.
Понякога хората, които обичаме най-много – тези, на които даваме всичко – са тези, които ни нараняват най-много.
И понякога единствената истинска любов, която остава, е родителската.
Никога не спира. Никога не напуска. Никога не напуска.
И тогава, когато всеки трябваше да се върне към живота си, той остана с нея.
Нейният баща.
— Дъще моя, не искам да те оставя. — Докато съм жив, ще се грижа за теб.
Бойка преглътна мъчително. Искаше да му каже, че не може така, че не е правилно, че децата трябва да се грижат за родителите си, а не обратното. Но той вече беше седнал до леглото й и започна да избутва кичури коса от лицето й.
— Откакто си се родил, аз съм до теб. "Сега ти отново си мое дете и аз отново ще бъда до теб."
Детето винаги е дете, независимо от възрастта.
Първият път, когато я изкъпа, Бойка искаше да умре от срам.
Докато той наливаше хладка вода в легена и приготвяше кърпа, тя потръпна не от студа, а от безпомощността, която изпитваше.
„Тате, не мога да направя това... Моля те, това не е естествено...“
Той просто продължи спокойно, сякаш не беше чул думите й.
„Когато беше малък, знаеш ли колко пъти те къпах?“ Когато имаше температура, цяла нощ те носих на ръце. — Това сега... това не е нищо, детето ми.
Когато той нежно преметна кърпата върху раменете й, Бойка прехапа устни, за да не заплаче.
И през следващите дни всичко се повтаря – помагаше й да се преоблече, сресваше я, хранеше я, когато нямаше сили да държи лъжица.
Чувстваше се унизена, разбита, като дете, зависимо от родителите си. И тогава, един ден, докато той й връзваше косата, тя през сълзи го попита:
— Татко, как можеш? — Откъде имаш сили за всичко това?
Той спря, погледна я с нежни очи и каза нежно:
— Защото си мой. Защото ти си мое дете. А детето си остава дете, независимо от възрастта. Когато родителят обича, няма ограничения, няма правила. — Само любов.
Тази нощ, когато остана сама, тя дълго плака във възглавницата си. Но тя вече не плачеше от срам. Тя се разплака, защото осъзна нещо, което никога не е имала - не беше сама.
Няколко месеца по-късно, когато състоянието й започна да се подобрява, когато ръцете й отново започнаха да се подчиняват, когато поне можеше да държи лъжица сама, тя погледна баща си, онзи уморен старец, който въпреки собствената си слабост беше по-силен от всеки.
И тогава ти обеща - един ден, когато има нужда от мен, ще му върне всичко. До последната сълза, до последната любовна дума. Защото родител, който обича детето си, никога не го изоставя.
Никога.
