Карловец вдигна фабрика за салами и сушени меса в Торонто. В нея той произвежда прочутата карловска луканка и три дузини традиционни български специалитети.
Историята на Красимир и Красимира в най-големия град на Канада започва в средата на 90-те години. Преди той да прекоси Океана, Красимир и родителите му държат малка фурна за ръчен хляб в Карлово на улица „Хан Крум”, близо до сегашния Желязков мост. Семейството обича занаята, с който се е захванало, но времето е несигурно, а парите никога не стигат. Мястото на малката фурна също не е най-подходящото и фамилията губи конкуренцията с роящите се в този период хлебопекарни. Докато Красимир и баща му се борят за оцеляване, приятелите му вече са в Канада, ЮАР, Испания, Англия и вадят добри пари. Фурната фалира. Тогава Красимир стяга куфарите и се озовава в Торонто. Посреща го един от най-близките му приятели - Георги. Той му помага и да започне първата си работа - разносвач на пици. Така почват почти всички новопристигнали от България и Източна Европа, обяснява Красимир. През 1995-а това е добра работа за хора като него. От доставките на пици се вадеха добри пари - по около 4000 канадски долара месечно. Тогава бензинът беше 50 цента и с такава заплата се живееше много добре. Сега разносвачите на пици пак получават толкова, но вече парите не стигат. Бензинът стана 1.50-1.60 канадски долара, стандартът се вдигна и нещата не са същите, разказва Красимир.
В следващите години той работил като бояджия, строител. Успял да си купил къща в Торонто. Е, не е моя, уточнява карловецът. Тя е на банката. И допълва - теглих заем, ипотекирах къщата, сега я изплащам. След 25-26 години вече ще е моя. Междувременно скоро след като се установил в Канада, Красимир повикал при себе си съпругата си, родителите си, нейните родители, както и семейството на брат му. След 5-6 години работа в Торонто вече бил наясно какво иска да прави - цех за български колбаси.
Човек носи в себе си някакви идеи, спомени от родното място, мечти, желание за реализация и успех. Всичко това е в теб, без да го анализираш и формулираш. Решихме, че ще пробваме, спомня си Красимир. Той обаче не тръгнал съвсем на сляпо. Това беше ниша, в която можехме да разчитаме на успех. Теглихме заем от банката и започнахме. По схема, която всеки познава - проект, архитект и инженер за проекта, разрешителни от няколко ведомства. Всъщност цехът е под наем, нямаме толкова пари, че да сторим свое хале, уточнява предприемачът. Не мога да кажа дали тук е трудно, а там лесно. Но голяма част от административните дейности, свързани със създаването на едно предприятие там вършиш по телефона, кметството, тамошното ХЕИ и други ведомства, които ти съдействат изцяло.
Несравнимо по-лесно е например осигуряването на суровината. За различните специалитети трябват различни разфасовки месо - бут, гърди, врат. Правя поръчки всеки ден, на следващата сутрин точно в 6.00 часа заявката пристига по точните разфасовки. Това и сега не е възможно в България, разказва Красимир.
Всяка седмица инспектор по безопасността на храните пристига на място във фабриката и взема по 15 проби от всяка партида. Всеки тест се заплаща. Лабораторните изследвания продължават пет дни. Едва когато са готови и всичко е наред, тогава мога да пусна продукцията на пазара. За нашата фирма качеството е от изключителна важност. Ако не е най-доброто, рано или късно пазарът те изхвърля, твърди предприемачът.
Освен български специалитети фабриката на Табакови произвежда още сръбски, македонски, руски, полски, испански, украински сушени меса и колбаси. Етикетите имат задължително и български надпис. Предпечатната подготовка се прави в България, получаваме я по интернет и печатаме в Торонто.
Рецептите за българските специалитети са по БДС, подправките са внос от Германия. От родината Красимир доставя балканска чубрица. Отворени сме за рецепти за месни произведения. Който иска, може да ги сподели с нас, ние ще ги пробваме в нашето производство, казва той. Фирмата има сайт, в който името на родния също присъства - karlovo.com.
Производството на местни специалитети в Торонто е семеен бизнес за Табакови. В него участват съпругата му, семейството на брат му, родителите. Във фабриката за месни специалитети работят само пет човека.
За 20 години откакто е в Торонто, Красимир си идвал в Карлово 4-5 пъти. Много е хубаво. Животът изглежда добре тук, коментира той с особена усмивка. Ето кафенето е пълно с посетители. И постоянно прииждат, дори няма места къде да седнат. В Торонто не можеш да видиш такова нещо. Там се почива евентуално само в събота и неделя. Обикновено тогава хората си правят семейни събирания на барбекю или пикник в парка. За тези 20 години съм излизал само няколко пъти в отпуск, и то само за седмица. Денят е уплътнен до минута, голяма част от организацията на работата, включително и административната, я върша по телефона, докато съм в колата. Наистина задръстванията са проблем и докато чакаш, просто говориш по телефон и си вършиш работата, обяснява той.
Носталгията обаче е онова особено чувство, което никога не те напуска. То е постоянно в теб и не можеш да избягаш и се скриеш. Буквално съм опитал да пренеса Карлово в дома си в Канада - снимки, спомени. Дори си отглеждам кокошки и зайци, както в карловския ни дом. В Торонто има над 120 човека от Карлово. Там е и най-голямата българска общност в Канада. Още от първите години ние, карловци, започнахме да се събираме веднъж в годината. Понеже сме много и не можем да се съберем вкъщи - правим си пикници на открито. Покрай карловци обаче започнаха да идват и други българи - приятели, с които работим. Сега в сбирките участват поне 300 човека. Макар носталгията да измъчва всеки и всеки да копнее и милее за всичко родно, нямаме планове да се прибираме в България, категоричен е Красимир Табаков.
