Тази история се случи преди около тридесет години. Искам да я споделя, за да покажа, че съдбата наистина съществува.
Тогава бях само на 19 години. Млада, наивна, влюбих се до уши в Антон, човек от съседно село. Или ме кани на дискотека, или се вози с мен в старата си лада. Шест месеца по-късно той ми предложи брак.
Цялото село се готвеше за сватбата. Съседът Васил заедно с баща ми, разпъваха голяма палатка в двора. Майка ми, баба ми и аз прекарвахме дни и нощи в кухнята: приготвяхме желирано месо, печехме хляб, клахме прасе за паржоли. Тези, които са били на селска сватба, ще ме разберат.
До тържеството оставаха два дни. Вечерта Антон дойде при мен целият развълнуван, с куфар в ръце.
- Слушай, Нина, прости ми. Разделяме се. Тръгвам си, не ме търси.
- Защо? Какво се случи?
- И още нещо... Наталия е бременна от мен. Ще имаме дете.
Тези думи прозвучаха като гръм от ясно небе. Два дни преди сватбата той признава, че има друга жена и дори дете на път! Бях готова да потъна в земята от срам.
Моята приятелка Маргарита, която трябваше да бъде шаферка на сватбата, беше наблизо.
- Нина, спри да плачеш! Измий се и се приведи в ред.
- Марги, как да не плача? Какво ще кажат съседите?
- Всичко е наред, ще измисля нещо.
- Имаш ли идея?
- Да, просто се успокой.
- Но…
- Всичко ще бъде наред! Ще ти намеря младоженец.
Същата вечер Маргарита отиде при Росен, който живееше в съседно село отвъд реката. Говори с него за нещо дълго време, обясних ситуацията. И Росен се съгласи да стане мой годеник. Освен това брат му стана свидетел.
В деня на сватбата си бях много нервен. Ръцете ми толкова трепереха, че едва държах букета. Маргарита постоянно ме насърчаваше. Росен се държеше добре и изигра ролята на любящ младоженец толкова убедително, че едва не избухнах в сълзи, когато чух тоста му.
Родителите, разбира се, задаваха въпроси къде е отишъл Антон. Но все си намирах извинения, за да избегна разговора: или ме поканиха на танц, или трябваше да вдигна наздравица. Гостите се напиха толкова много, че вече не забелязваха кой е младоженецът - Антон или Росен.
– Росене, ти си просто спасител! Но трябва да измислим история за това как сме се разделили.
- Защо да бързаме?
- Какво?
- Нека да живеем заедно поне няколко месеца в името на приличието.
Тези няколко месеца се превърнаха в тридесет щастливи години. Още се смеем, когато си спомним тази история. Росен стана моята съдба. Как иначе можем да обясним този удивителен обрат на събитията?
Между другото, Маргарита също се омъжи за брата на Росен. Често се събираме и дори празнуваме.
Искам да кажа на всички: Съдбата е невероятно нещо. Изглежда, че Бог вижда всичко и ни изпраща само тези, които наистина са достойни да бъдат наоколо.
