Васил Петков, който спаси четирима, се обръща към майка и дете, хванати за клон: Оттук си тръгвам или с вас, или не си тръгвам!

Беше случайност. Към 19 ч, като наближих Килифарево, вече беше блокирано всичко и се наложи да мина по обходен маршрут.
 Навсякъде имаше водопади, които влачеха камъни и дънери, свлачища. Даже мостът на с. Нацовци беше вече залят с 30-40 см вода.
 Понеже съм с джип, минах на кантар. Даже казвах на приятеля ми, с когото пътувахме: “Да бързаме, защото ще ни затвори всеки момент”.
 Обади ми се един от моите спасители - Милен. Знаейки за ситуацията, той сам отишъл в пожарната и си предложил услугите. Взели го и добре, че е станало така. Обади ми се към 22,30 ч и ме помоли, ако съм някъде в региона, да тръгвам. Цялата екипировка ми беше в колата и се изстрелях. Посрещнаха ме пожарникари, полицаи и Гражданска защита. Казват: “Стоим тук 3,5 ч и нищо не можем да предприемем, огромна вълна".
- Нали Гражданска защита има спасителен екип с водолази, лодки и екипировка?
- Водолазният им екип е ограничен. Познавам ги всички, даже едно от момчетата аз съм го правил водолаз, но са били ангажирани на други места. Те са само трима човека, къде по-напред да бъдат? Тези, които бяха там с един камион, не можеха нищо да направят. На километри всичко бе залято.
- В този момент знаехте ли колко хора са бедстващи?
- Никой не знаеше.
 Чуваха се само
 как викат,
 беше тъмно,
 валеше проливен дъжд. Сложих неопрена и плавниците. Обясних как да действат с моето леко въже, то не потъва и е дълго над 100 м. Сложих спасителния буй и скочих по посока на гласовете. Тогава разбрах, че те са стъпили на покрива на кола. Приливната вълна ги помела от пътя и ги отнесла в нивата. Там беше сигурно 5-6 м дълбочината. По страхотна случайност колата спряла в короната на едно дърво. Клатеше се и разбрах, че трябва по най-бързия начин да се действа. Това бяха възрастният мъж и бабата. Те бяха вече в много тежко състояние. Мъжът беше адекватен, но жената беше измръзнала, много изплашена, не знаеха какво става. Виждат, че в далечината някакви хора има, но никой не идва толкова време. А то няма и как да дойде, трябваше някой с хеликоптер отгоре да се спусне.
 Викат: “Децата са отдолу”. Аз в началото реших, че са останали в купето и няма смисъл да опитвам да ги спасявам, защото за 3,5 ч със сигурност са мъртви. Докато разбера в един момент, че имат предвид надолу по страхотното течение, което ги е отнесло.
Започнах с възрастната жена, тя бе доста тежка на килограми. Обясних , че трябва да седне на буя, но тя не искаше. В крайна сметка се разбрахме, че такава е ситуацията, хванах я отдолу с ръце, свирнах продължително със свирката и започна извличането. На брега нея я взеха, тя не можеше да ходи. Аз се върнах за дядото, с него беше по-лесно.
- Как в тъмнината установихте къде са другите от автомобила?
- Майката и детето продължаваха да викат, но вече много тихо. Само знаех, че са далеко, но не предполагах, че са на повече от 300 м. Всъщност това беше краят на гората и зад нея - реката.
 Имали са голям късмет. От една страна, че са отворили вратите и водата не ги е потопила вътре в купето. От друга - течението бе много бурно и ги е носило.
 Всъщност те 
се хванали за
 единствения
 клон - колкото
 човешка ръка, 
 който стърчеше над водата. Започнах да плувам към тях, светех си с лампа на главата, шумът бе страхотен. Течението влачеше големи дървета. Стремях се да не ме закачи някое дърво, защото ще ме превърти и ще ме вкара към дъното.
 Наближих ги, плувайки през дърветата. Видях ги, стъпили отгоре на клона, стояха вече изтръпнали, в хипотермия. Почти не можеха да се държат. Изгубили бяха надежда, вече трудно говореха. Но жената прояви страхотна съобразителност. 
Светкаше ми с
 дисплея на
 телефона си,
 макар и наводнен, и така ме насочваше. Знаех, че с въже и буй няма как да ги извадя. Бях казал на брега да търсят лодка. Намерили приятеля ми Ивайло и той се отзовал. Добре че беше той, защото има умения да гребе и не го е страх. Не всеки ще влезе в тази ситуация. 
- Колко време останахте с тях при дървото?
- Може би около час. Като ме видяха, те се успокоиха. Аз им обясних, че ще тръгна напред с малката, вързана за буя, и така ще се опитаме да стигнем, въпреки че ще ни повлича много пъти.
 Тя е юнак и с нея щеше да се получи по-лесно, ако въобще би се получило. Всичко беше възможно. В този момент камионът от брега светна и видях, че спускат лодка. На около 50 м от нас въжетата се заплетоха и Иво не можеше да гребе повече. Казах на жената и детето, че ще се гмурна да ги откача. Тогава помислиха, че ги изоставям. Казах им: “Спокойно, оттук си тръгвам или с вас, или не си тръгвам”. 
Откачих въжето, но останаха едни 5-6 метра между нас и лодката, когато пак се заплете. Бях решил да ги отведа до нея с плуване, но имаше опасност течението да ни вкара под дърветата и това щеше да е краят.
 В крайна сметка лодката стигна на 20 см от дървото. Тогава те полека-лека, защото вече бяха схванати, се качиха. Започнаха да ни теглят. На няколко пъти се получаваше закачане, при което ние не вървяхме в посока към брега, а на 90 градуса. Бях готов да срежа въжето, но се гмурках няколко пъти и успявах да го откача. Като излязохме, си беше еуфория.
- Участвали ли сте в други такива операции при наводнения?
- В речни съм участвал през 2006 г., но не в такава тежка ситуация. Това беше поводът да направим Специализиран отряд за действие при извънредни ситуации. Събрахме се спасители, водолази, алпинисти. Тогава Емел Етем веднага ни извика в София, бяха много отворени към тая инициатива, участвахме при съвместни учения. Но после закриха министерството по бедствия и аварии и всичко приключи. 
Към Червения кръст се създадоха доброволни екипи при бедствия, аварии и катастрофи. Към този отряд някъде има екипи и за наводнения. Лошото е, че към областния съвет в Търново няма такъв, защото не сме били морски регион. Решиха, че няма смисъл да го правим.
Сега ще ги събера и ще направим екип за наводнения, защото се видя, че наистина е нужен.
 - Имаше ли момент, в който се поколебахте дали да влезете?
- Единствено имах колебания как да подходя, особено за далечно стоящите - жената и момиченцето. Дали да чакам лодката на брега и с нея да отида. Реших, че ще плувам и ще стигна при тях. В тази ситуация трябва да ги успокоиш, да ги държиш, всеки момент могат да се изпуснат. 5-10 минути след като отидох, се отчупи един огромен клон, гмурнах се и го избутах. Ако беше минал през нас, щеше да ги събори и да ги повлече.
- Това ли е най-трудната ви ситуация?
- Бедствал съм сам в океан 22 часа. През 1999 г. се получи при операции в Атлантическия океан на 100 мили от брега. Голяма вълна, голямо течение и излязох сам на един бряг. Тогава имах среща и с огромни акули, но минах метър, не са ме закачили. И си дадох дума да не стрелям повече по акули. Другото, което си обещах, е да пия по 2 л вода на ден, защото най-страхотният фактор е, че нямаш вода. Обезводнен си, не можеш да говориш. Езикът ти е дебел като една чаша. Тогава толкова ми се пиеше, че като излязох на брега, на едни рибарчета им изпих два литра и ми се стори най-хубавата вода на света. Няма как да говоря за това, защото беше военна операция, не за нашите, а за друга държава.
В тази година ми се случваха такива катаклизми, в които наистина оцелявах на ръба. С водолазна група на Филипините “закислених” - това е водолазната болест, когато влиза азот в кръвта. В повечето случаи завършва със смърт и всички си мислеха, че умирам, но оживях с барокамери и т.н. Това са локални мои бедствия, докато тук бях ангажиран с други хора. Наистина бе една от най-трудните ми ситуации в течаща вода.
- Какво ще кажете на тези хора, ако се срещнете сега? 
- Имам голямо желание да ги видя как са. Бяха в много тежко състояние там. Предполагам, че в скоро време ще се свържа с тях и ще се видим. Те бяха изгубили надежда, че нещо ще стане. За мен благодарността не е важна, това просто се отчита там някъде. За мен е важно удовлетворението, затова че си помогнал и си бил полезен.