Василка се втренчи в двете момичета, които бяха плътно притиснати едно до друго

„Мишаня“, сякаш не забелязваше сираците, тя се обърна към сина си. - Откъде ги намери?

- От града, каза той кратко, без дори да погледне в нейната посока.

Василка обърна поглед към момичетата.

- Защо стоиш там? „Съблечи се“, кимна тя на по-голямата и се наведе към по-малката, като внимателно развърза възела на шала.

Тънки ръце, тънък врат, като стръкче трева, бледо лице, устни плътно притиснати. Василка се намръщи: косата на момичето беше подстригана малко под брадичката, а в кичурите беше забит стар дървен гребен. Не е момиче без плитка.

А тя все още държеше старото палто в ръцете си, без да знае какво да прави с него.

- Остави го на пейката и ела в стаята, каза накрая Василка.

По-голямото момиче внимателно прекрачи прага, оглеждайки се. Къщата беше чиста и тиха.

Прозорците бяха окачени с ръчно вързани дантелени завеси. На един рафт в ъгъла стояха снимки на мъж и жена, усмивките им бяха леко напрегнати, главите им бяха наведени един към друг. По-нататък има много снимки в рамки под стъкло.

На кръглата маса имаше бродирана покривка и спретнато сгънати възглавници на дървен диван наблизо. Часовникът на стената тиктакаше, нарушавайки тишината с отмерено тик-так... тик-так...

През това време Василка помагаше на по-малката да се съблече. Тя свали палтото си, развърза шала си и замръзна.

- Боже... момче ли е? — възкликна тя. - Как се казваш?

Детето примигна и каза тихо:

- Майка ми ме наричаше Евгени, сестра ми Наталия ме наричаше Евгени, а злата ми баба ме наричаше Евгени Паразита...

- О, боже… -въздъхна Василка. - Добре, иди при сестра си. Хайде!

Тя грабна коженото си палто и изскочи на входа и извика високо:

- Мишооо!

Синът обръщаше чанти, местеше нещо, мръщеше се.

- Откъде ги взе,!? – Василка присви очи.

- Мои са, отговори спокойно Михаил, без дори да се обръща.

- Твои са какво?! — гласът й трепереше. - Ти... ти... ти никога... Откъде ги открадна, бе?! Идиот! Ще те вкарат в затвора, Господи... Какво си направил!

- Влизай в къщата, мамо, измърмори той, без да губи самообладание.

Василка пребледня, но все пак влезе в къщата. Какво да прави сега?

Освен Михаил не й остана никой.

Стефан, нейният съпруг и трима синове ги нямаше вече.

Само Мишо оцеля. И дори това... беше чудо.

И той остана мълчалив дълго време; до осмата си година почти не казваше нито дума. Учи в интернат..

Василка тихо изхлипа. Тя винаги плачеше, когато си спомняше миналото.

Нейните момчета.  

Остана само Михаил. Най-малкият.

Пораснал, стъпил здраво на краката си, избрал живот сред горите – работил в горското стопанство. Да, беше трудна работа, но му отиваше. Василка отдавна се беше примирила с факта, че никога няма да има внуци.

- Трябва поне да си намериш жена Мишка, каза тя тихо, поклащайки глава. - Иначе като умра, кой ще ви готви бобена чорба и ще ти кърпи ризите?

Синът мълчеше. Той просто го махна и отново влезе в себе си, както винаги.

Михаил рядко оставаше в селото за дълго. Два пъти в месеца ходеше до града - или да купи храна, или да донесе нещо за майка си: конци, парцали, игли, ръкоделие. Той несеше книги, много книги. Той самият четеше жадно. И Василка, неграмотна, би слушала, но Мишо не обичаше да чете на глас.

Сега виж какво измислих! Взех децата отнякъде...

Двете фигури седяха една до друга на ръба на една пейка. Тихо, предпазливо, сякаш се страхува да дишат.

Василка въздъхна и изтри носа си с ръкав.

- Гладни ли сте? — попита тя.

Децата мълчаха.

- Е, да вървим, ще ви нахраня.

Тя изведнъж стана заета. Напред и назад през кухнята, от печката до масата, мачкане на картофи, после нарязване на хляб. Мишо влезе в къщата и ги намери да ядат.

Децата се хранеха внимателно и бавно, сякаш не бяха свикнали с топла храна.

- Умирате ли от глад или нещо подобно? – тревожно помисли Василка.

„Яжте, яжте“, подаде тя чаша на децата. -Искаш ли малко мляко? Ето, така.

Михаил мълчаливо изми ръцете си, избърса ги с кърпата, която му даде майка му, и седна на масата. Василка веднага скочи, сложи една купа пред него и му подаде хляб.

И изведнъж момичето се изправи и започна да помага.

С тънките си ръчички то извади чантата за хляб, намести лъжицата, после плахо погледна Василка и попита:

- Къде мога да измия чиниите?

И, без да чака отговор, то бързо се зае с работата. Василка искаше да забрани, но спря под тежкия поглед на Михаил.

- Кои са те, Мишо? – попита тя накрая.

- Брат и сестра, неохотно отвърна той. - Момичето се казва Наталия, а момчето — Евгени.

- А къде е майка им?

- Тя почина. Искаха да ги изпратят в дом за сираци... но аз ги взех.

Василка рязко вдигна глава.

- Как попадна там?

Михаил не отговори веднага.

- Те са мои ... деца.

- Какво?! - Василка едва не си изпусна лъжицата. - Къде си ... Как така!?..

Но синът й само я погледна мълчаливо и в този поглед имаше толкова много тежест, че жената веднага спря.

И така те започнаха да живеят.

Всяка сутрин Михаил водеше Наталия на село, на училище, преди работа. Самият той ходеше в горското стопанство, където познаваше всяка пътека и всяко дърво. А Василка и Евгени оставаха в къщата.

Момчето мълчеше и говореше малко. Наталия също не е много приказлива, точно като самия Мишка...

Но един ден синът се върнал от града с цял куп платове.

„Уший си рокля“, каза той на момичето.

Наталия, като се оживи, грабна красивото парче брокат.

Но Василка го прихвана и мълчаливо го сложи в сандъка.

- Е, направи ли роклята? — попита Михаил седмица по-късно.

Момичето тихо поклати глава...

Михаил погледна майка си с недоумение.

- Скрих го, Мишка, измърмори Василка и погледна настрани. - Момичето е още малко, за да изреже такава красота.

- Дай... Това е за майка й. Върни й го.

Той извади стара шевна машина от шкафа. Василка вдигна ръце и Наталия като я видя, изведнъж избухна в сълзи.

- Какво й стана? – намръщи се Василка, гледайки загрижено момичето.

Михаил вдигна рамене.

Наталия покри лицето си с тънките си длани и захлипа, едва сдържайки сълзите си.

- Е, какво стана? — по-тихо попита старицата, сядайки до него.

„Това... това... е кмашината на мама“, прошепна тихо момичето.

Но изведнъж избърса сълзите си, седна на масата и започна да работи с уверени движения.

Колко умно направи всичко!

Ровейки из остатъците, тя шиеше всичко с ярки шарки, престилки, дори малки покривки. Всичко е изпипано и гладко, сякаш цял живот е правила това.

Истинска ръкоделие.

Тя вършеше всичко в къщата, помагаше с всяка задача и Василка забеляза, че момичето се размрази. Но Евгени... Момчето беше близо през цялото време, притискаше се към баба си, протягаше ръка към нея, викаше я, сякаш винаги знаеше, че има семейство.

И това накара сърцето на Василка да се изпълни с топлина.

Но тревогата не й даваше мира.

- Мишка... ами ако ги отведат? – попита тя една вечер.

- Социалните?

- Деца са.

Михаил остави брадвата настрана и въздъхна тежко.

- Няма да ги отнемат. Те са мои.

Василка стисна устни.

- Добре, момчето, но откъде се взе момичето?

Синът замълча за момент.

„Моите... Те са моите деца“, каза той дрезгаво, гледайки настрани.

И той се обърна.

Михаил не обичаше да говори за миналото.

Но Василка се досети.

Някога имаше жена. Клавдия. Шивачка. Тя беше добра и мила, но съдбата не я пощади.

Натали беше нейна дъщеря. Тогава се появи Евгени. Не е известно кой е баща му. Клава каза, че е Михаил.

И той повярва.

Привърза се към нея с цялата си душа, а после... после я нямаше.

Искаха да заведат децата в сиропиталище, но той не ги даде. Хората помогнаха, добри хора. Тези, които идваха в горското му стопанство - да ловуват, да си починат. Те помогнаха за уреждането на настойничеството, така че никой да не може да ги отнеме от него.

Той обеща на Клава, че ще отгледа децата и ще ги възпитава.

И той удържа на думата си.

- Погледни там, каза Михаил, бутайки хартиите към нея. - Всичко е уредено. Твоите деца, внуци, ето ги документите.

Василка бавно взе книжата, но какво от това? Тя не можеше да чете...

Тя извика Наталия.

- Скъпа, виж какво пише тук!

Момичето взе листа и внимателно прокара очи по редовете. Устните му трепереха, лицето му пребледня и после порозовя.

Тя вдигна пълните си със сълзи очи към Василка.

- Бабо... Той... той е нашият баща... Тук, в документите...

- Какво?! - Василка едва не изтърва книжата.

- Михаил ... Татко, прошепна Наталия, обръщайки поглед към брат си. - А това означава, че никой няма да може да ни раздели... Никога.

- Никой ли няма да ни вземе? — гласът й трепереше.

- Няма да ви вземат, въздъхна Василка и се разплака.

Тя разтвори ръце:

- Елате при мен, мили мои деца... Мои внуци, моя плът и кръв...

Наталия плачеше, Василка плачеше, а Евгени изведнъж се втурна към тях и също започна да плаче.

Михаил влезе, без да разбира какво се случва.

- Какво… какво става?

Василка вдигна очи към него.

- Мишо... Значи вярно ли е? Нашите деца? Скъпи мои внуци?!

Майкъл само кимна.

Василка прегърна Наталка и я погали по косата.

- Ето как стана всичко...

..........................................

Минаха години

Михаил удържа на думата си.

Наталия учи, става учителка и остана в селото.

Евгени последва стъпките на баща си - стана ловец и изживя целия си живот до Михаил, до последния му дъх.

Наталия се грижеше за него и не го оставяше сам, когато остаряваше и отслабваше.

Точно преди да си отиде от този свят, Михаил се обади на дъщеря си.

„Там… в документите… има нещо“, каза той тежко. - Майка ми остави... за теб.

Когато Михаил почина, Наталия подреди документите и старите му дневници.

Винаги пишеше, защото му беше трудно да говори.

От дете си водеше записки, описваше природа, животни... И тази среща.

"Денят, когато доведох Наталия и Евгени у дома."

И сега в неговите бележки тя прочете тази история...

История, свързала завинаги техните съдби.