Не е нужно да имаш някаква специална дарба, за да осъществиш контакт с някого от “другата страна”, убедена е Лаура Джаксън, един от най-известните медуиуми в света. Вдъхновени от историята й, десетки читатели на британското издание “Дейли мейл” споделят своите преживявания и различните начини, по които починалите им близки са успели да им покажат, че смъртта не е краят.
Светлина, която носи утеха
“Дядо ми беше прекрасен човек”, започва историята си Анет Борил. - Когато почина през 1991 г., бях съкрушена. По някаква необяснима причина запалих всяка лампа в къщата и ги оставях да светят първите няколко нощи след смъртта му. Една вечер, докато стоях до камината, видях пред себе си ярка светлина - сияние, което няма как да опиша. Веднага си помислих: ”Дядо!” В следващия миг сиянието беше изчезнало. Без дори да се замисля, изключих всички „допълнителни” светлини и ме заля невероятно чувство на спокойствие.”
На крилете на чаплата
“С първия ми съпруг имахме градина и чапли често долитаха край езерото ни. Беше истинско удоволствие да ги наблюдаваме”, спомня си Рейчъл Хайд. “За съжаление със съпруга ми се разведохме, но си останахме близки приятели, след като и двамата се оженихме повторно. През 2011 г. той се разболя от рак и си отиде много бързо. В деня след смъртта му чапла прелетя край мен и кацна на един покрив. Забавих крачка и се приближих към нея. Тя се обърна и ме погледна. Остана на покрива около 5 минути, вперила очи в мен. Разказах случката на сина ни и той ми каза, че чапла е кацнала и в неговата градина по същото време. Обадих се на дъщеря ни и тя невярващо разказа, че и край нея е кацнала чапла. И тримата живеем далеч един от друг, но видяхме чапла по едно и също време – в деня след смъртта на бившия ми съпруг.”
Как разбрах, че мама е щастлива?
“Скъпата ми майка умря от рак на 87 години. Липсваше ми страшно много”, пише Лесли Уудс. ”С приятеля ми имахме различни проблеми с електричеството в квартирата, която бяхме наели (домът ми се ремонтираше след наводнения). После проблемите продължиха и вкъщи, когато се върнахме. Странно, но винаги се случваше, когато ми трябваше контакт най-много, понякога ме докарваше до сълзи. Една вечер дъщеря ми връчи пари, които да й пазя. Беше ги дала баба й. Сложих ги в чекмеджето и реших да се върна в леглото. После обаче взех плика с банкнотите, мислейки си, че ще бъдат в по-голяма безопасност горе. Светлините внезапно примигнаха и цялата къща потъна в мрак. Бях ли уплашена? Не, не наистина. Засмях се и казах на глас на мама: ”Не вземам парите за себе си. Просто ще ги пазя и после ще ги върна на дъщеря си.”
Осветлението в къщата продължаваше да се появява и изчезва още известно време, докато една вечер не сънувах как мама стои пред мен. Изглеждаше толкова красива и ослепителна! Каза ми, че е щастлива и се прегърнахме толкова силно, че си помислих, че съм будна. Събудих се с усещането, че голяма тежест се е вдигнала от плещите ми.”
Глас от „другата страна“
“Съпругът ми Уин почина на 5 юли 2013 г. - десет седмици след като бяхме отпразнували златната си сватба, споделя Джаки Робъртс. - Когато се върнах късно една сутрин, видях, че на телефонния секретар е оставено съобщение. Беше много кратко. Просто въпросът: ”Как си?”, а гласът беше на съпруга ми. Все още пазя съобщението и приятели и колеги на мъжа ми веднага, след като го чуха, потвърдиха, че това е неговият глас.
Химикалката, която пише сама
“Преди много години работех с група малки деца и понякога друга учителка ми помагаше за деца със специални нужди. Когато съпругът на другата преподавателка почина в автомобилна катастрофа, аз й помагах, с каквото можех, започва разказа си Дороти Сървайс. - Два или три месеца по-късно гледах телевизия и си правех списък със задачите, които да свърша. След малко забелязах, че светлините са започнали да примигват, но ги игнорирах. Докато седях там, потънала в предаването, което даваха по някои от каналите, осъзнах, че не бях отбелязала никаква задача през последния час и въпреки това листът пред мен беше изписан целият. Това, което имах пред себе си, всъщност беше писмо от починалия съпруг на моята колежка и беше за нея. Беше молба за прошка за всички пъти, които той се е държал лошо, докато е бил жив. „Знам много добре колко пъти синът ни, както си седи на масата и вечеря, веднага щом чуе как колата ми спира пред дома ни, ще събере остатъка от вечерята си и тичайки ще се качи нагоре в стаята си”, пишеше в писмото и съпругът молеше: ”Дай бележката на горката ми съпруга!”
Аз, разбира се, не го направих, не и тогава. Същата година имаше срив в електрическата система. Електротехник дойде, провери осветлението ни и каза, че всичко е наред. Около година след случилото се колежката ми беше вкъщи на гости. Вече знаехме, че съпругът й е бил мъж с труден характер и докато тя разказваше за сина им, я чух да казва същите думи, думите от писмото: „Знам много добре колко пъти синът ни, както си седи на масата и вечеря, веднага щом чуе как колата ми спира пред дома ни, ще събере остатъка от вечерята си и тичайки ще се качи нагоре в стаята си.”
Като я чух, се убедих, че бележката, която бях написала наистина, е от съпруга й. По-късно я дръпнах настрани и се опитах да й обясня какво се беше случило. Тя ми повярва. Дадох й писмото, то никога не е било преназначено за мен, за да го пазя. О, и в случай че се чудите, след това нямахме никакви проблеми с електричеството.”
Любовта има силата да материализира
“Няколко седмици след смъртта на съпруга ми, дъщеря ми се обади, започва писмото на анонимна читателка. - Седяхме заедно и разглеждахме стари снимки, когато се чух да казвам: ”Нещото, за което съжалявам, е, че баща ти никога не ми е изпращал любовно писмо. Другите вдовици имат писма, понякога дори прихванати с панделка, докато аз нямам нищо подобно.” Точно в същата секунда аз и дъщеря ми неволно възкликнахме „Ооо!”, защото пред очите ни, там, върху снимките, лежеше писмо. Не го видяхме да се материализира, но и двете бяхме сигурни, че преди го нямаше. Взех го и видях, че датата е отпреди 43 години и беше адресирано до мен с моето моминско име. Извадих писмото от плика. Наистина беше любовно. Обещаваше ми обич, „душа и тяло” завинаги. Не си спомням някога да съм получавала това писмо…”
Доказателството, че смъртта не е краят
“Пет дни преди Коледа на 1993 г. майка ми, навършила 80 години, беше в болницата за изследване, споделя Пам Джейми. - Каза ми, че е обсъдила със сестра ми какво иска на погребението си. Опитах се да изглеждам невъзмутима, но осъзнах, че я питам, дали, ако наистина умре и има „друга страна”, би се върнала да ми даде някакъв знак. За нещастие точно в коледната нощ тя почина и ни се обадиха да отидем в болницата. Докато гледахме през прозореца на стаята й, внезапно чух майка ми да вика: „Добре съм, добре съм!” Онемях и сърцето ми прескочи. Това, което ме изненада, беше, че останалите четирима души в стаята не реагираха. Явно не бяха чули нищо. Много се радвам, че по-рано бях помолила майка ми да ми даде някакъв знак. Сега не се съмнявам, че смъртта не е краят...“
