Всеки ден пишех на сина си от старческия дом без отговор, докато непознат не дойде да ме прибере у дома

След като синът ми ме убеди да живея в старчески дом, аз му пишех всеки ден писма, в които му казвах, че ми липсва. Той никога не отговори на нито едно от тях, докато един ден непознат не сподели защо и дойде да ме отведе у дома.

Когато навърших 81 години, ми поставиха диагноза остеопороза, което ме затрудняваше да се движа без чужда помощ. Състоянието ми затрудни сина ми Тайлър и съпругата му Мейси да се грижат за мен, така че те решиха да ме преместят в старчески дом.

— Не можем да се грижим за теб по цял ден, мамо. — каза ми Тайлър. — Имаме работа за вършене. Ние не сме болногледачи.

Чудех се защо изведнъж се отнесе така към мен, тъй като винаги се опитвах да стоя настрана от пътя им, за да не наруша ежедневните им графици. Оставах в стаята си и използвах проходилката си винаги, когато трябваше да се разходя до друга част на къщата.

— Ще стоя настрана от пътя ви, обещавам. Само не ме изпращайте в старчески дом, моля ви. Баща ви построи тази къща за мен и бих искала да продължа да живея тук до края на живота си. — помолих аз.

Тайлър сви рамене, като каза, че къщата, която покойният ми съпруг Джеймс е построил, е „твърде голяма за мен“.

— Хайде, мамо — каза той. — Остави къщата на Мейси и мен! Виж цялото това пространство – можем да имаме фитнес зала и отделни офиси. Имам много идеи за ремонт.

В този момент разбрах, че решението му да ме премести в старчески дом не беше защото искаше да получа подходящи грижи, а за да получи къщата ми за себе си. Бях дълбоко наранена, опитвайки се да спра да плача, когато осъзнах, че по някакъв начин Тайлър е израснал като егоист.

“Къде сгреших?” – питах се, когато влязох в стаята си онази вечер. Мислех, че съм отгледала добре възпитан мъж, но изглежда съм грешала. Никога не съм очаквала да бъда предадена от сина си.

Без да ми дадат голям избор, Тайлър и Мейси ме заведоха в близкия старчески дом, където казаха, че ще получа денонощни грижи от сестрите.

— Не се притеснявай, мамо, ще ти идваме на гости, когато можем. — увери ме Тайлър.

Чувайки това, осъзнах, че може би преместването в старчески дом не е толкова лошо, защото те така или иначе щяха да идват да ме виждат. Не знаех, че Тайлър лъже и просто се опитваше да ме свали от гърба си.

Всеки ден в старческия дом ми се струваше цяла вечност. Въпреки че медицинските сестри бяха приятелски настроени и другите пациенти бяха приятни, все още копнеех да бъда със семейството си, а не на място, пълно с непознати.

Без телефон или таблет всеки ден пишех писма на Тайлър с молба да ме посети. Нито веднъж не получих нито отговор, нито посещение.

След две години в старческия дом загубих всякаква надежда, че някой ще дойде. „Моля те, заведи ме у дома“, молех се всяка вечер, но след две години се опитах да се убедя да не се надявам повече.

Един ден обаче с изненада разбрах от моята медицинска сестра, че на гишето стои мъж около четирийсет и ме търси.

— Синът ми най-накрая дойде! — казах, взимайки бързо проходилката си, преди да тръгна към предната част.

Когато пристигнах там, бях с широка усмивка на лицето си, мислейки, че е Тайлър, но за моя изненада това беше друг мъж, когото не бях виждала от векове.

— Мамо! — извика той и ме прегърна силно.

— Рон? Ти ли си, Рон? — попитах го.

— Аз съм, мамо. Как си? Съжалявам, че ми отне толкова време да те посетя. Току-що се върнах от Европа и отидох направо в къщата ти. — каза той.

— Къщата ми? Видя ли Тайлър и Мейси там? Настаниха ме в този старчески дом преди няколко години и оттогава не съм ги виждала — разкрих аз.

Рон ме погледна тъжно и ме помоли да седна. Седнахме един срещу друг на дивана и той започна да ми разказва какво се е случило през последните две години, когато бях в старческия дом.

— Мамо, съжалявам, че трябва да чуеш това от мен. Мислех, че вече знаеш — започна той.

— Тайлър и Мейси загинаха при пожар миналата година… Разбрах едва когато отидох в къщата ти и я видях изоставена. Реших да проверя пощенската кутия, за да видя дали мога да получа информация къде да те намеря, и видях всичките ти непрочетени писма — обясни той.

Не можех да повярвам какво ми казва Рон. Въпреки че изпитвах негодувание към сина си за това, което ми причини, новината за смъртта му все пак разби сърцето ми. Плаках през целия ден, оплаквайки него и снаха ми Мейси.

Докато плачех, Рон не се отделяше от мен. Той ме утеши и остана с мен, без да каже нито дума, докато бях готова да проговоря отново.

Рон беше момче, което някога взех в дома си. Той и Тайлър бяха приятели от детството и бяха неразделни, когато бяха по-млади.

За разлика от Тайлър, който имаше всичко, което можеше да пожелае, Рон живееше в бедност и беше отгледан от баба си, след като родителите му починаха. Отнасях се с него като със собствен син, хранех го, обличах го и живееше при нас, докато не се премести да учи в Европа.

След като получи високоплатена работа в Европа, Рон не се върна в САЩ и в крайна сметка загубихме връзка. Не мислех, че ще го видя отново, докато не се появи в старческия дом.

— Мамо — каза той, след като най-накрая се успокоих. — Не вярвам, че мястото ти е тук, в този старчески дом. Ще ми позволиш ли да те заведа у дома? Бих искал да се грижа за теб — каза той.

Не можах да се сдържа и се разплаках още веднъж. Собственият ми син ме изгони от къщата ми, а пред мен имаше човек, който искаше да ме приюти, въпреки че не съм му кръвен роднина.

— Наистина ли ще направиш това за мен?

— Разбира се, мамо. Дори не е нужно да питаш. Ти ме възпита да бъда това, което съм днес. Без теб съм нищо — каза Рон, прегръщайки ме.

Същата вечер Рон помогна на Джуд да опакова нещата си и я заведе в новозакупения си дом. Там Джуд откри, че той има голямо семейство и те я посрещнаха топло. Тя прекара последните си години в щастие, заобиколена от хора, които истински я обичаха и се грижеха за нея.