Понякога ми се струва, че снаха ми Мария като че ли определя цена за срещите с внуците ми. Може би просто преувеличавам, но реших да споделя моята история тук.
И така, вече десет години работя в чужбина.
Отгледах сина си Петър сама. Разведох се с мъжа си преди много време, защото той беше готов да похарчи последната стотинка за алкохол. Да, той също залагаше, понякога залагаше покъщнината ни в заложна къща. Слава богу имах собствен двустаен апартамент. По това време Петьо е втора година в университет и вече е пълнолетен. И спокойно си събрах нещата и заминах да работя в Германия.
Късметът се усмихна и си намерих работа във фабрика с добра заплата. Осигуриха ни жилища и организираха транспорт до работа. Веднъж-два пъти в месеца пращах на сина ми пари и подаръци. Петьо казваше, че вкъщи всичко е наред, няма купони и лоша компания.
На 20 години Петьо доведе снаха вкъщи. Платих изцяло сватбата: ресторанта, музикантите, фотографа. Мария дори е шила роклята си по поръчка в известен салон. До края на празника вече се страхувах да преброя колко струва всичко.
- Деца, можете да живеете в моя апартамент. И ще си купя нещо по-късно. Все пак не мога да работя вечно в чужбина, не съм от желязо.
- Ние? Тук? – Мария трепна, сякаш беше изяла лимон.
– Защо?! Не харесваш апартамента? Виж, наблизо има детска градина и училище. Петьо е израснал тук и познава всичко наоколо.
- Да, вашият район е пълен с пенсионери. По-добре да ни купиш в нова сграда!
Синът също няколко пъти намекна, че би искал да живее в друг район. Съгласих се да помогна и почти две години изпращах пари за ново жилище и ремонт.
След това им се родиха деца - големият син Михаил и малката Кристина. Опитах се да зарадвам внуците си, носех дрехи, обувки, играчки и сладкиши. За Коледа им дадох 200 евро, въпреки че Миша беше само на 4 години, а Кристина още нямаше годинка. Но Мария дори пред близките си не издържа и каза, че това не е достатъчно:
- Ами изкарваш пари, можеше да дадеш 300 евро.
Засрамих се и извадих още 200 евро. На Великден ситуацията се повтори: дадох по 300 евро на всички, но още тогава Мария въздъхна недоволно:
– 300? По-добре да беше 500, за да им купя дрехи. В Германия твоята заплата е добра, а на Петьо е малка.
Накрая добавих пари, но горчилката остана. Споделих това с работеща приятелка, също баба.
— Тя просто взема пари от теб. Ела следващия път и не давай нищо“, посъветва ме приятелят ми.
- Изобщо?
- Е, носи храна, но нито стотинка пари.
Този месец си взех една седмица почивка и се прибрах. Носех сладкиши и подаръци на внуците си, но не им дадох пари. Цяла вечер Мария ме гледаше като враг, дори не ме почерпи кафе, въпреки че дойдох направо от гарата при децата.
На следващия ден исках да се разходя с Мишо и Кристина в парка, да отида на кино или на площадката, но Мария категорично отказа:
– Защо трябва да се занимаваш с внуците си след като пестиш пари от тях!.
– Значи за да си видя внуците трябва да плащам!?
– Защо тогава замина за чужбина?
Думите й ме разстроиха. Най-накрая видях внуците си, когато Петьо ги доведе. Преди да замина за Германия, все пак му дадох 1200 евро за нуждите на децата, за да не мисли, че съм скъперничка, но съм разстроена, че трябва да плащам, за да видя внуците си. И ги виждам само няколко пъти в годината. Не помогнах ли достатъчно на сина си и снаха си!?
