Съседите ми ме предупредиха да не посещавам старата, рушаща се къща в нашия квартал, защото дамата, която живее там, не е пускала никого от 50 години. Но един ден синът ми се осмели да прекрачи прага й и аз нямах друг избор, освен да вляза вътре…
“Тинг!” – прозвуча във фурната, когато приключих с подреждането на нова партида бисквити в тавата.
“Изглежда фантастично!” Направих си малък комплимент, защото ябълковият пай, който приготвих, определено оправда очакванията ми.
Честно казано, аз съм ужасен готвач. Винаги съм била такава. Мога да съсипя дори най-елементарния сандвич с риба тон и да ви оставя шокирани. Съжалявам. Да бъда домакиня е едно от нещата, от които съм се страхувала през целия си живот.
Между другото, можете да ме наричате Гленда. Аз съм самотна майка на едно палаво, но очарователно 10-годишно момче, Марк, и току-що се бяхме преместили в нов квартал, поради което пекох пая.
След смъртта на съпруга ми нещата за мен и Марк не бяха лесни. Трябваше да си търся нова работа и да се преместя, за да мога да осигуря прехраната на сина си. Толкова се бях вглъбила в работата и настаняването в къщата, че дори нямах време да се запозная със съседите си.
Тъй като беше уикенд, реших да изпека нещо и да отида да ги видя. Така че след като паят и бисквитите бяха готови, ги опаковах и спрях точно пред къщата на съседката ми.
Каролина беше много мила с мен по време на първата среща. Тя ми благодари за пая и ми предложи чай. Тъй като бързах, й казах, че ще намеря време за него някой ден по-късно.
“С удоволствие ще ви поканя у дома, а Марк може да си поиграе с дъщерите ми близначки. Те са с една година по-големи, но са много дружелюбни”, каза тя и аз се усмихнах.
“Ще направя всичко възможно да намеря време. Следващия път ще се отбия в онази стара къща”, казах й. “Любопитно ми е защо е в толкова лошо състояние. Между другото, кой живее там?” Попитах и забелязах, че в очите на Каролайн се прокрадва странен страх.
“Може би тя не обича хората”, помислих си аз. Бях сигурна, че никога повече няма да стъпя там. Но един ден всичко се промени…
“Тази жена е вещица! Стой далеч от нея! Не знаеш ли защо никой не я посещава?”
Бях объркана. “Какво имаш предвид?”
“Тя не е допускала никого в къщата си от 50 години! Това е много време! Хората я смятат за луда. Някои дори казват, че е отшелник или нещо подобно. Просто не ходете там!”
Въпреки че Каролин ме предупреди да не посещавам тази къща, аз го направих. Почуках на вратата и извиках старата дама, която живееше там. Каролайн ми беше казала името ѝ.
“Госпожа Рийд? Вие у дома ли сте? Изпекох един пай и исках да се запозная с вас. Аз съм новата ви съседка, Гленда!”
Скоро чух слабия звук от стъпки, които се приближаваха към вратата, и си помислих, че Каролайн греши. Госпожа Рийд щеше да ме пусне да вляза. Но тя не го направи и звукът от стъпките накрая престана.
Извиках отново. “Госпожа Рийд? Добре ли сте? Трябва ли да ви посетя друг път?”
Нямаше отговори. Отхвърлен, си тръгнах.
След този ден някои дами от квартала ми настоятелно ме предупредиха да не ходя там.
“Не те ли е грижа за сина ти? Тя е вещица!”
“Някои ми казаха, че е убила съпруга си и дъщеря си. Кой знае, може да се опита да навреди на някой от нас следващия път?”
Макар че всички изглеждаха ужасени от старицата, сърцето ми подсказваше, че в историята ѝ има нещо повече. Не съм човек, който вярва във вещици и тъмни магии, затова се върнах в къщата ѝ няколко дни по-късно. Но тя отново отказа да ме пусне вътре.
“Може би не обича хората”, заключих накрая и се отказах. Бях сигурен, че никога повече няма да стъпя там. Но един ден всичко се промени…
Същия ден синът ми случайно счупи с топката си стъклото на прозореца на госпожа Рийд и за първи път зърнах къщата ѝ през пролуката в стъклото. Тя не беше нищо от това, което си бяхме представяли.
Не беше ужасяващо. Напротив, беше прекрасно. Изглеждаше като миниатюрна колекция от исторически антики. Можех да видя изящните артефакти от 70-те години на миналия век, красиво подредени на един рафт, и стените във викториански стил вътре.
Синът ми се втурна към къщата ѝ, за да позвъни на вратата, и аз тръгнах след него. За наша изненада и шок жената ни отвори вратата.
“Още веднъж да хвърлиш тази топка тук и можеш само да мечтаеш да я върнеш!” – измърмори тя, подавайки я на Марк.
Тя не беше страшна или нещо, което дори да се доближава до вещица. Беше мила, ниска дама, вероятно в края на 80-те години, облечена в лилав гащеризон и бяла тениска, със сламена шапка и очила.
“Съжалявам за това, което Марк направи. Ще поправя прозореца ти”, казах извинително. “Забелязвам, че имате прекрасен дом – добавих, като надникнах във всекидневната ѝ. Беше изрядна и спретната, а жената изглеждаше доволна, че съм ѝ направил комплимент.
“Вие сте Гленда? Тази, която постоянно ме подпитваше с пая?” – попита тя, а тонът ѝ беше твърд. Видях, че се опитва да контролира усмивката си.
“Да, аз съм” – засмях се аз. “Не съм толкова добра в печенето, но….”
“Влез, ако все още имаш пая. Аз ще направя чай”, предложи тя.
“О, не!” Чувствах се толкова зле. “Е, госпожо Рийд… паят вече го няма, но мисля, че все още имам малко бисквити”.
Тя въздъхна. “Това ще свърши работа, предполагам. Вземи ги”, каза тя.
За щастие донесох бисквитите на госпожа Рийд и ги изядохме с малиновия чай, който тя направи. Тя направи и малко горещ шоколад за Марк. След това започна да обяснява защо никога не е пускала никого вътре, а аз останах разплакана.
“Дъщеря ми и съпругът ми починаха преди 50 години и оттогава съм сама”, казва тя. “Все още вярвам, че те са около мен… в тази къща. Не искам хората да идват и да говорят глупости за тях.
“Те ще се придържат към убежденията си, като казват, че дъщеря ми и съпругът ми вече не са наоколо! Глупости! Подобно говорене ще прогони духа им, затова предпочитам да съм сама!” – каза тя и аз въздъхнах.
Аз също не вярвах в духове, но как да убедя госпожа Рийд? Заради вярата си тя се беше откъснала от всички. За щастие, скоро след това ми хрумна една идея…
Госпожа Рийд ми каза, че не се е свързвала с никого от роднините си, откакто е загубила семейството си. Беше ми показала няколко семейни албума, така че знаех как изглеждат роднините ѝ и имената им. Намерих ги във Фейсбук и й организирах видеоразговор.
“О, как направи това, скъпи?” – попита тя през сълзи. Беше изненадана, че можеш да направиш това. Е, животът в уединение между четири стени прави това с теб.
“Интернет може да ни свърже с нашите близки, госпожо Рийд – казах с усмивка. “Така поддържаме връзка с тези, които са далеч от нас. По същия начин дъщеря ви и съпругът ви винаги са с вас в сърцето ви, макар да са далеч в небето. Спомените им няма да избледнеят само защото някой е дошъл в дома ви, а такива неща като духове не съществуват…”
И това беше всичко, което беше необходимо, за да се освободи госпожа Рийд от балона си. Сега тя общува с всички в нашия квартал, ругае децата, които са счупили стъклата на прозорците ѝ, и се хвали с красивата къща, която е запазила толкова години. Помогнахме ѝ също така да поправи външната част на къщата си.
