Понякога живеем живота без да помислим на къде ни води, по кой път да тръгнем, дали имаме цел, или не осъзнаваме, че лесно можем да стигнем до ъгъла, зад който не чака капан, за който не сме готови. Просто живеем. От ден на ден. И така, каквото стане.
От разговора, който накара сина ни да ни зададе такъв въпрос, ние осъзнахме, че не можем да продължаваме вече така. А знаете какво всъщност най-ловото? Не е разочарован, въпреки скандалите у дома, а се чувстваме много самотен.
Миналата пролет, нашият син, който е само на шест години, като гръм от ясно небе ме попита
- Трябва ли да се оженя, когато порасна ?!"
- Не! Можеш да правиш каквото искаш и както решиш.
На което той ми върна:
- О, страхотно, добре тогава.
Това каза с голямо облекчение в гласа си и добави, че не би искал да се кара постоянно с някой. "
Бях шокирана.
Започнахме да говорим. Започнахме да говорим за всичко, което ни пречи при другия. Разговаряхме открито за нашия брак и за всичко, което ни мъчи и в него и извън него. За 14 години, в които сме заедно, за първи път се замислих какво би било да не сме заедно. Факт е, че съпругът ми през цялото време беше нетърпим, лесно избухваше, а всъщност той е бил доста нещастен. От друга страна, аз, както казва той и аз съм съгласна с него, съм била твърде заета със себе си и с децата, за да можем да подобрим отношенията си. Постоянно съм била пълна с ярост и гняв и не съм имала време за него. Разбира се, между нас стоят 4 дечица, но те наистина не би трябвало да ни бъдат извинение за лошия брак. Точно напротив.
С мъжа ми започнахме да излизаме към края на гимназията, той беше първата ми любов, най-добрият ми приятел. Бяхме неразделни. След като се оженихме, едно по едно започнаха да идват дечицата - общо четири. С всеки изминал ден и с всеки нов труден момент или проблем, а със сигурност такива има твърде много, ние все повече и повече се отдалечаваме един от друг. Преживяхме всичко, както и всяко друго семейство - от болести на близките, финансови възходи и падения, стресът от работата, който всеки носи у дома, а времето никога не стигаше за всичко.
Така всеки, които имаше поне една свободна минута се посвещаваше сам на себе си, а не на нас като двойка. Бяхме глупави, трябва така да се изразя, глупав, защото мислехме, че нашето някогашното приятелство и онази любов, която чувстваме като момче и момиче просто ще остане между нас завинаги.
Така започнахме ежедневните войни, които ставаха все по-категорично ожесточенаи, а децата ни бяха изложени на тях. Разбира се, ние се опитвахме да скрием това от децата, но те просто усещаха. Тази отрицателна атмосфера беше навлязла и в малки им сърца.
Тази нощ говорихме дълго време, без срам и бяхме честни един към друг. Казахме си всичко, което ни тежи на душата. Има още нещо, което разбрахме едва след разговора - имаше още толкова много неща, които са се събирали и са ни измъчвали, за които не сме били наясно до тогава. Въпреки това, ние осъзнахме, че въпреки факта, че сега се успокоихме, не можем да продължим напред, ако не променим нещо.
Разбира се, за да функционираме отново като двойка ни трябваше свободно време един за друг, от страна на децата, така че се договорихме да вземем един ден от седмицата и той да бъде само за двама ни - договорихме се за "наш четвъртък". Всяка седмица в четвъртък вечер, някой идва да се погрижи за децата (понякога баба им, понякога гледачка), а ние излизаме навън. И това трябва да бъде буквално всеки четвъртък, всяка седмица. Няма извинения и оправдания.
Вечеряме, ходим на кино, на бар ... Понякога просто се разхождаме из града, а през лятото прекарваме дълго време в парка на пейката. И се смеем. Отново се смеем, както някога. И не само на нашите срещи. Смеем се и у дома, защото зареждаме батериите си и чувстваме отново любов и нежност един към друг.
Общите решения взимаме заедно с компромис. В крайна сметка, всичко, което правим сега правим много по-спокойно, като отбор.
