Галина Лачева: Четирима ме изнасилваха цял ден, скочих от петия етаж...

През 1999 г. Пазарджишкият окръжен съд издава присъда по първото дело, по-късно потвърдена от Пловдивския апелативен съд и от Върховния касационен съд. По спомени на Галина Стойко Кундев е осъден на 8 години затвор, Румен Николов - на две, но без да са подведени под отговорност за блудство. Първият умира в затвора. Втория тя среща преди няколко дни в съда като свидетел по делото на останалите двама извършители. Радослав Н. Ранчев и Генчо Б. Гушков са пуснати под гаранция от съдията по делото тогава. Повече не успяват да ги открият. Досега се точи процесът срещу тях, ще бъдат осъдени задочно, но делото няма край. Преди няколко дни Галина Лачева е извикана за поредно явяване в съда. Съдията дори й предлага 20 лева компенсация за пътните разходи.

Свързахме се с деловодството на Пловдивския апелативен съд - оттам потвърдиха наличието на присъда от 1999 г. и ни насочиха към Пазарджишкия окръжен съд за подробности по делото. Съдебният администратор на Пазарджишкия окръжен съд Ангелина Кацарова ни каза, че за толкова стари дела електронен регистър няма, и обеща да провери дали се пазят на хартия в архива. За да стигнем до тях обаче, ни е необходимо разрешение от председателя на Пазарджишкия окръжен съд г-жа Елеонора Серафимова. До редакционното приключване на броя не успяхме да се свържем втори път с г-жа Кацарова.

Галина Лачева за първи път разказва подробно историята си публично. Провокирана е от осмомартенската инициатива срещу насилието "Извърви километър в нейните обувки", на която в. "24 часа" е медиен партньор. Целта и на инициативата, и на Галина е да се повиши обществената чувствителност на тема насилие.

 Историята на Галина можете да чуете и днес по време на дискусията "Предотвратяване на насилието над жени. Предизвикателство за всички", организирана от Информационното бюро на Европейския парламент. След дискусията участниците ще се присъединят към "Извърви километър в нейните обувки", където мъже ще шестват в дамски обувки на ток, за да покажат подкрепата си към жените, жертви на насилие.

Галина Александрова:

 Галина, коя си ти?
- Отраснала съм в Хасково, но от много години живея в София. На 40 години съм. Работя като преводач от и на английски. Напоследък се занимавам доста със социален активизъм - организация на ъндърграунд фестивал, антиолигархични протести, хранителен кооператив, каузи по призива "Бъди промяната!". Но приоритет в личен план за мен са дъщеричката ми, съпругът ми, останалите близи и приятели.
- Когато се запознахме, ми каза, че не си жертва на насилие, а сървайвър. Какво се случи преди 21 години?
- Няколко седмици преди да стана на 20 години, бях на път за София - за интервю за виза за Англия. По пътя се отбих в Пазарджик за концерт на група "Виолетов генерал", на който се очакваше да се срещна с много приятели от нашата дарк уейв сцена. Беше празникът на града. Централният площад беше препълнен. Но ние се отличавахме - с нестандартни черни дрехи и прически, кубинки. Набелязали са ме. Опитаха да ме заговорят, но ги отклоних. След концерта тайфата ни се събра на купон при едно от момичетата. Призори музикантите потеглиха за хотела, където бяха настанени. Излязох с тях да ги изпратя и да довършим разговора, който бяхме подели. На връщане към купона онези типове ме засякоха. Трима. Били ме търсили из целия град. Обясних, че нямам интерес към общуване с тях, но не се съобразиха. Извикаха такси и ме натикаха вътре на сила. На шофьора заявиха, че съм много пияна. Така и не ми повярва, че
ме отвличат.

Закараха ме в някакъв апартамент. Зарадваха домакина със сексуална плячка. Единият ме удари и събори на земята с предупреждение да правя каквото искат. Изнасилваха ме многократно. До вечерта. Редуваха се всички. Никаква храна. Пълно изтощение. Крепеше ме надеждата, че каквото и да правят с тялото ми, ще ме пуснат накрая на свобода. Молих ги за това. Един по един. Не би. Кроежи да правят сутеньорски бизнес с мен. Контрастът с приятелите ми някъде навън, с мечтаната Англия... Нямаше друг изход. Проверих. Заключени врати, заковани прозорци, постоянна стража - да не викам, да не се измъкна. В един момент останах сама с един от тях срещу отворената врата на терасата. Импулсивно го пратих уж за вода и се засилих през парапета. Свобода! 

- Скочила си от петия етаж, за да се измъкнеш. Какво стана след това и потърси ли помощ от държавата, за да бъдат заловени насилниците?

- Събудих се в реанимация. Обясниха ми, че ме е спасило някакво дърво, смекчило полета надолу. Проточено съживяване. Множество операции през годините. Следствие, съдилища. Двама от извършителите бяха заловени. Другите избягаха. Това наложи разделяне на делото на определен етап. Първите двама бяха осъдени. Не съм се интересувала от съдебните последици в интерес на истината. Не сме наемали адвокат дори. Въпросът беше поверен на правосъдната система. Но на няколко пъти през годините ме призоваваха да свидетелствам отново и разбирах докъде се е стигнало. Че бегълците не са открити. Не съм искала мъст, възмездие, обезщетения. Но да си понесат отговорността по техния си път. Аз - по своя начисто. И да няма повече подобни преживявания нито за мен, нито за други същества. Светът обаче остава препълнен с всяческо насилие.

- В какво състояние беше след изнасилванията и скачането от петия етаж?

- Физически - сътресение на мозъка, таз - на сол, счупени кости на дясната подбедрица, ребра, екстензии, чудесии, скъсяване на единия крак, операции за удължаване с усложнения... Психически - още по-обострени свободолюбие, състрадателност и чувствителност към мрачната страна на нещата. Характерни черти за мен от малка, но хипертрофирали от преживяното. Иначе сънувам понякога, че летя, но ниско над земята и преследвачи аха-аха да ме хванат и повалят. Мъчително. По-мъчително всъщност понасям рефлективната травма. Начина, по който примерно преживява нещата съпругът ми, с когото се запознах в болницата на свиждане при една от поредните операции.

- Какво изпитваше към насилниците си тогава, а и сега - спомняш ли си за тях, има ли последствия като кошмари?

- Към насилниците - чисто презрение. Толкова по-ниско стоят. Умила съм се от тях незабавно. Но ги помня заради непреодоляната безпомощност. За спорадичните кошмари, свръхчувствителността и проблемната реакция на близките вече споменах.

- Как се преживява подобно насилие?

- Не бих обобщавала, но подозирам, че е неизменно нужно да съзнаваш коя си. Коя си всъщност. Гостенка в уязвимо тяло, в един брутален свят, крепен от добротата, грижовността, емпатичността.

- Вярваш ли в правосъдието у нас, какво трябва да се промени, за да има адекватни последици за нисилниците?

- Оказвам се от хората, които не вярват, а се надяват. Към момента българското правосъдие не е оправдало надеждите ми. Полицията също. Не виня никого. Отново - очаквам по-скоро понасяне на отговорност. Но повече от това се надявам на преодоляване на господството на агресията, репресията, принудата. С приятелите ми си говорим по-скоро за т.нар. възстановително правосъдие (restorative justice). За постигането на справедливост със средствата на емпатията.

- Как реагираха близките ти, когато им каза какво ти се е случило? Имаше ли период на отхвърляне, или получи подкрепата им?

- Не са го научили от мен, а от лекарите, следователите, докато съм била в реанимация. Никакво отхвърляне. Напротив. Абсурдно звучи, но преди Пазарджик бях в обтегнати отношения с баща си заради бунтарщината ми. Разчупването на авторитарното статукво. Излизането от сянката на патриарха... Инцидентът с отвличането и изнасилването ни накара да се прегърнем отново и да си признаем, че се обичаме. Обичам роднините си. От първия до последния. А приятелите, роднините не по кръв, а по избор - най-голямото богатство, с което смея да се хваля. Безкрайно съм благодарна на всички, че ме ценят и подкрепят неизменно.

- Какво струва на една жена да признае, че е станала жертва на насилници? Ти защо разказваш за случилото се?

- Налага се да се повторя - не бих обобщавала. Мога да споделя за себе си, че не ми струва нищо освен притеснение относно запазването на здравословните граници на личния ми живот. Но стигнах до фазата на крайна възмутеност, при която се чувстваш призван да вземеш нещата в свои ръце с цената на определени саможертви.
Имам нужда да споделя опита си, прозренията си, ако имам право на подобни претенции. Искам да живеем в свободен свят. А свобода с насилие и без емпатия е невъзможна. Ще ми се да мога да помогна - на дъщеря си, на всички деца, на всички възрастни, на всички същества, да го постигнем. Всъщност лъжа, че разказването ми струва само притеснение относно личното ми пространство. Коства и болка. Разравянето на раната боли. Особено повтарящото се, и то без признаци, че е за добро, че помага за предотвратяване на нови случаи на насилие, за лекуването на други пострадали...

- Ти промени ли се като човек след преживяното и възможно ли е животът на жертва да се превърне в живот на сървайвър. Как се преборваш с яда, болката, унижението и страха?

- Никога не съм се възприемала като жертва. Никога не съм си позволявала да се самосъжалявам или да се ползвам от съжалението на другите. Виж, съпричастността насърчавам. Освен в случаите, когато си изпускам нервите и се поддавам на яда. Най-често - от усещането за безпомощност. Но както споменах - знам коя съм. Спомням си го и идвам на себе си. И с помощта на приятели, близки. Унижение? Може да си го причиниш само сам. Страх? Може ли един цитат от дарк уейв песен? На Димитър Воев ("Нова генерация") - "Страх ме е, когато нямам сили да летя. Страх ме е да бъда сам във подлата игра."

- Познаваш ли други жертви на насилие, и какво искаш да кажеш на жените, които са преживели подобно нещо?

- Искам да припомня на всяка от тях, че е гостенка в уязвимо тяло в един брутален свят, крепен от добротата, грижовността, емпатичността. Искам да го кажа на всяка от тях по начин, по който би ме чула. А това значи - след като я уверя, че съм я чула самата аз. Искам да ги запозная и с други грижовни същества.

- Какво би казала на хората, които отсичат: "Те сигурно са си го заслужили с поведение, външен вид, прекалена търпимост"?

- Никой не заслужава да преживее насилие, освен инициатора на насилие. И то не какво да е, а отразеното насилие, което сам е породил. Но всеки заслужава човечност. От и към себе си.

- Каква подкрепа от държавата би била адекватна към жертвите на насилие?

- Не съм почитател на държавата. Апаратът за упражняване на принуда от страна на малцина властимащи от горе - на долу де факто е генератор на насилие, а не средство за неговото преодоляване. Адекватна към пострадалите от насилие може да бъде само грижата от страна на ближните в едно свободно, самоуправляващо се от долу - на горе общество, в което личната свобода има само една граница - свободата на другия, а другият не е никога чужд.

- Защо малко жени са склонни да разкажат какво са преживели? Обществото ни толерантно ли е към жертвите на насилие, склонни ли са хората да окажат подкрепа?

- Защо говорим само за жени? Насилието не е полова привилегия. Има някакви стереотипи, които не обичам да обслужваме.

Така или иначе за това защо не са склонни да споделят преживяното е нужно да говорят конкретните хора. Мога само да предполагам, че като мен избягват болката от разравянето на раната, и то не само за себе си, а и за останалите, които я съпреживяват с нас. Вероятно някои пострадали изпитват и страх от отмъщение от страна на насилниците си заради разобличаването. Сигурно и притеснение "какво ще
кажат хората", срам, че са унижени, и т.н. Но докато не осъзнаем, както казах, че унижението можем да си причиним само самите ние, докато не осъзнаем колко по-високо стоим в същността си от ролята на жертви, докато не си помогнем сами в разпознаването на собствената ни същност, никой не би могъл да ни помогне докрай. 

Относно склонността на хората да оказват подкрепа на пострадалите от насилие - добротата ходи по хората също като агресията и жестокостта. Кой от тези модуси на общуване ще се активира у тях, зависи и от нас. Но не само. Всеки участник в едно взаимодействие носи своята отговорност и съвест. Поне би следвало да е така.

- За първи път ли споделяш историята си публично?

- В такива подробности я споделям за първи път, да. Макар че преди няколко години бях писала текст с публичен достъп, в който се заявявам като претърпяла отвличане, изнасилване и отчаян скок от високо. 

Медии са се намесвали без мое знание. Зная, че непосредствено след случилото се е имало някакъв репортаж в местен вестник без имена. Случаят е бил споменаван и в сутрешно телевизионно предаване. Не зная по какъв повод и отново - без имена, без допитване до мен. Доста години по-късно случайно разбрах и че случаят е бил изкривен в скандални писания на небезизвестен сензационен журналист. В тази връзка ми се ще да кажа - не бива така. Спекулата със страданието на други същества засилва
страданието.

Не съдейства за преодоляването на проблемите, напротив. Така че е необходимо създателите и почитателите на този тип журналистика да осъзнаят собствената си отговорност в това отношение. Да се научат да се съобразяват с гледната точка на пострадалите, да дават шанс на сгрешилите, да намерят начин да генерират добро от катрана, а не обратното.

- Какво те накара да заговориш точно сега?

- Преди няколко дни получих призовка за поредно явяване в съда да свидетелствам по пазарджишкото дело. Съдията ми се извинява многократно, че няма край. Предложи ми компенсация от 20 лв. за пътните разходи. Отказах я, защото нито извинението за несвършената работа, нито финансовите обезщетения могат да бъдат компенсация за насилието и неговото припомняне. Компенсация може да бъде само пораждането на повече съпричастност, отколкото болка след извличането на съответните поуки и понасянето на съответната отговорност. С приятели си говорихме, че извинението от страна на съдията е всъщност проява на съпричастност. Но, от една страна, количественото измерение бледнее, от друга - не е в съчетание с другите гореспоменати действия, необходими, за да се удовлетворят и моите нужди. Става дума за понасянето на съответната отговорност и доказателствата, че поуки са били извлечени.