Георги Николов - това е името на най-новата улица във Варна, но и на един млад човек, отишъл си от този свят преди 8 години, за да даде шанс за живот на други четирима.
В най-тежкия си момент на изпитание семейството на 21-годишния студент дава съгласието си негови органи да бъдат дарени на чакащи нуждаещи се пациенти.
Според инициаторите на идеята улицата да носи името на донора, това ще пази спомена за него не само у близките му, но и ще обърне внимание на хората към донорството.
Така четирима българи продължават живота си с неговите бъбреци, черен дроб и сърце.
Майката на Георги - Светла Николова, едва сдържа сълзите си, когато говори за непрежалимия си син.
Семейството участва в специална документална мултимедийна история за донорството на органи в България - “Последният дар на човека”, част от екипа му е и братът на Георги - Александър.
Близките на Георги вярват, че трябва да се говори по-често за донорството в България, да се разказват и личните истории на донори и реципиенти, защото тиражирането на броя дарили и приели органи остава само цифри, статистиката обезличава.
Затова те с охота споделят своята история, макар и да боли.
Слънчевото им момче си отива много младо - няма как да забравят кошмарния ден, когато, излизайки от апартамента, Георги се навежда да си завърже обувката и пада пред вратата на асансьора, усещайки силна болка в главата. Успява само да се обади на баща си и се свлича безпомощен.
След няколко дни Георги е трябвало да отлети за Лондон, а вечерта - да посрещне брат си, който също живее в Англия, и да се съберат цялото семейство.
Но той остава завинаги тук, а неговите органи удължават живота на 4-ма.
До 18 септември 2015 г.
коварната мозъчна аневризма в главата му е напът да се спука и да сложи край на живота му.
“Аневризмите са патологични разширения в кръвоносните съдове, често с формата на зрънце. При навременното им откритие те се отстраняват ефикасно и лесно от съвременната медицина с безкръвна операция.
Единственият начин да бъдат забелязани в мозъка обаче е чрез скенер, който не е рутинна профилактична процедура.
Понякога, най-вече при млади и здрави хора, за аневризмите няма обяснима причина или симптоматика и в случая на Георги не е повече от лош шанс”, разказва брат му Александър.
Лекарите правят всичко по силите си, казват, че и 1% да има шанс за живот, ще се борят докрай. Но съдбата е определила друго.
Близките на Георги пред табелата на първата улица, кръстена на донор.
Чудо няма. Отокът не е спаднал и Георги е в мозъчна смърт. Д-р Валентин Маринчев, анестезиолог и координатор по донорство в болницата “Света Марина”, им казва:
"Единствената ви утеха е да дарите".
“Решението за донорство взехме спонтанно, бяхме единодушни. Държахме се за ръце. Нямаше нужда да обсъждаме. Просто казахме: “Ще даряваме.” Нашият син даде шанс на 4-ма човека да живеят и осмислят живота си.
Това, че си помогнал на други, те изпълва с нова сила, дава ти нов смисъл, надежда и сили да продължим напред, осмисля живота ти по нов начин”, разказва майката.
Двата му бъбрека отиват при Виктор и Айше, черният дроб – при жена, чието име не знаят, а сърцето му – при Борислав.
Не е редно близки на донори да влизат във връзка с реципиенти, но семейство Георгиеви намира Айше, която живее най-близо до Варна – в Тервел. Тя е на 42 г. и оживява благодарение на техния жест. Още в деня след трансплантацията тя се почувствала като нов човек.
По-късно с мъжа си осиновяват дете – мечтаната рожба, която младата жена не е могла да има заради здравословен проблем.
Така Георги я спасява, а Светла си пише всеки ден с нея, чуват се често и си гостуват при различни поводи.
“Съдбата ни въвлече в каузата за донорството, болката и желанието да помогнеш вървят ръка за ръка”, казва Светла.
Синът й бил обичан от приятели и състуденти, добронамерен, слънчев, винаги усмихнат. Сякаш изпълвал пространството със спокойствие и светлина, общуването с него било с невероятна лекота.
Церемонията по именуване на улица в кв. “Аспарухово” бе точно 8 г. след смъртта на Георги.
Айше, която живее с бъбрек от Георги.
“Невероятно съвпадение, благодарни сме на жеста на община Варна, събитието предизвика много хора да се замислят за донорството. Оттогава се свързват и споделят с нас, сякаш някакъв път се отприщи пред донорството.
Улицата е живописна, потънала в зеленина, спокойна, с великолепна гледка към морето
“Бих живяла там. На улицата има специално място, където всеки може да се запознае с историята, с QR код да сканира и да прочете историята на Айше”, разказва Светла и я определя като улица на добротата и надеждата.
“Трябва да подхождаме с мисъл за другите, когато се моля за душата на сина ми, се моля и за тези 4-ма души, от които познавам само един, да са живи и здрави. От майка ми и баба ми така знам – направи добро и го хвърли в морето.
Оставихме на съдбата и не сме търсили другите трима реципиенти, в един от които живее сърцето на сина ми”, допълва майката.
“В България така е направена системата, че решението на близките е определящо за това дали ще има донорство, или няма да има, а ние се съгласяваме изцяло с хората. Обикновено онези, които отказват, го правят, защото не са говорили с починалия.
Понякога е опит за бягство от чувството за вина, което може да изпитват, но всичко това са догадки.
В такъв момент не може да питаме защо отказват. Не може да се бъркаме в чувствата на хората, не можем да направим статистика на причините за отказ. Когато взаимоотношенията в семейството са здрави, решението се взема много бързо и са абсолютно убедени, че това трябва да го направят”, разказва д-р Маринчев.
Александър Николов намира съмишленик в лицето на един варненец – Димитър Панайотов, и други добротворци и каузата е жива.
Инициативата “Анонимните герои” - за именуването на улица с име на донор, е на граждани и създателите на проекта “Последният дар на човека”. Той цели да повдигне въпроса за проблемите с донорството в България. В продължение на 6 години двамата провеждат над 100 срещи с лекари, пациенти и семейства на донори в повече от 15 населени места. Снимат в 8 болници, присъстват на 3 трансплантации и стават свидетели на една донорска ситуация. Документалният разказ започва именно с историята на Георги.
България е последна в Европа по трансплантации. Едва 13 са реализираните донорски ситуации у нас през 2022 г., а чакащите са близо 1000.
Ако се запази сегашното темпо, ще са необходими повече от 20 години, за да бъдат трансплантирани всички чакащи към днешна дата.
