Колко годишен трябва да е човек, за да му се случи да се докосне за пръв път до смъртта?
Въпросът е зададен от докторът по философия Пени Сартъри, която работи17 години в отделение за интензивно лечение и разкрива резултатите от изследване, посветено на проучването на опита на деца, които са преживели клинична смърт.
„Вероятно повечето хора ще кажат, че човек трябва да е достатъчно възрастен, за да има възможност да построи история или да опише своите усещания на разбираем за нас език. Но съществуват доказателства, че деца на възраст шест месеца са виждали ярки образи и са запазвали спомен за тях в продължение на много години.
След това Пени разказва за резултатите от изследванията на колегите си, които публикували в медицинското списание историята на шестмесечно момченце, което едва не починало от тежка болест.
Лекарите, продължаващи да се намират в контакт с родителите на детето, разбрали, че три години по-късно момчето съобщило на роднините си шокираща новина: неговата баба умира. Произнасяйки тези думи, детето задало само един въпрос: „За да се срещне с Бога, тя ще мине ли през същия тунел?“
„Да вземем за пример четиригодишния Тома – син на британски военнослужещ на име Хари – продължава разказа си Пени. – Момчето се оплакало от силни болки в корема и постъпило в болница с диагноза остра чревна непроходимост. Детето се намирало между живота и смъртта, но оцеляло.
Няколко месеца след изписването Том се разхождал с баща си и го помолил да го заведе в „онзи“ парк. На въпроса на Хари за какъв парк става въпрос, детето отвърнало, че когато било в болницата, му се наложило да премине през тунел. След това видял парк с много деца и люлки, оградени с бяла ограда. Том се опитал да прескочи оградата, но неизвестен човек го спрял и му обяснил, че „времето не е дошло“ и го изпратил обратно в болницата през тунела.“
Сартъри твърди, че децата виждат същото, както и възрастните, преживели клинична смърт – тунел, ярка светлина, срещи с починали роднини и заповед да се върнат към живота. Но най-често си спомнят усещането за безгранично щастие.
Доктор Филис Мари Атуотър твърди, че често децата се връщат обратно, тъй като не искат да се разделят с родителите си или „трябва да направят нещо“ в този живот.
Сартъри си спомня резултатите от работата на д-р Мелвин Морс, работещ в педиатричното отделение за интензивно лечение, който през 80-те години провел интересно изследване. Той изучавал поведението на 30 оцелели пораснали пациенти и изяснил, че всички те били психически устойчиви, изпитвали съчувствие към другите, били успешни ученици и нито един от тях не станал зависим от алкохол или наркотици.
Изследователката на клиничната смърт дала за пример още няколко интересни факта. Оказва се, че такива деца имали по-ниско кръвно налягане, демонстрирали повишена чувствителност към светлина и звук и се смятали за духовни личности.
Разбирането им за духовност обаче било различно от религиите, в които били възпитани. Известни са случаи, в които църковни служители се оплаквали от подкопаващи вярата въпроси на деца, на които така и не можели да отговорят.
