Чудили ли сте се някога какво би било да пишете в дневника на 2-годишен или 3-годишен, ако може да изрази чувствата си с думи? Той знае да говори, но не е достатъчно. Това, което мнозина не знаят или просто не вярват, е, че малките деца не са в състояние да контролират или вербализират емоциите си.
Сега, обратно към 2-годишните и техния дневник.
„На две години съм. Не съм разглезен или ужасен ... разочарован съм. Нервен, стресиран, затрупан от емоции и объркан. Имам нужда от прегръдка. "
Събудих се днес и исках сам да се облека. Но ми казаха: „Не, нямаме време за това, аз ще го направя“.
Стана ми тъжно.
Исках да хапна сам, но ми казаха: „НЕ, ще се изцапаш, а ние бързаме и нямаме време да те преобличаме. Аз ще те нахраня. "
Това ме накара да се почувствам некомпетентен.
Исках сам да се кача на кола, но ми казаха: „Не, бързаме, нямаме време. Аз ще те взема ”.
И това най-накрая ме разплака.
Исках сам да изляза от колата, но ми казаха "Не, нямаме време. Ще те измъкна от седалката."
Сега исках да избягам.
По-късно, в детската градина, исках да играя с едни кубчета, а те ми казаха "не, не така, а така".
Тогава вече не исках да играя зарове. Исках да си играя с кола, с която друго дете си играеше, затова му я взех. Тогава ми казаха „Не, това не се прави! Нещата, които някой друг държи, не трябва да се вземат! "
Не съм сигурен какво съм направил грешно, но знам, че се натъжих. Затова започнах да плача. Исках прегръдка, но ми казаха: „Хайде, не плачи, иди да играеш“.
Тогава ми казаха, че е време да събера играчките. Знам това, защото някой продължаваше да казва „Отиди да събираш играчки“.
Но всъщност не бях сигурен какво да правя, затова чаках някой да ми покаже.
„Какво правиш? Защо просто стоиш там? Събери играчките си сега! “
Не ми беше позволено да се обличам сам, което наистина исках, но сега ме молят да си събера някои неща сам.
Не знам какво точно да правя. Някой трябва ли да ми покаже първо? Откъде да започна? Къде отиват тези кубчета, забравих! Чувам много думи, но не разбирам всичко. Страх ме е и затова не се движа.
Легнах на пода и започнах да плача.
Когато дойде обядът, исках да донеса собствената си чиния с храна, но те ми казаха: „не, малък си още. Пусни я! ”.
Това ме накара да се чувствам наистина малък. Тогава се опитах да ям храната, която беше пред мен, но някой продължаваше да носи храна към лицето ми, казвайки: "Вземи това, сега малко от това, яж това ..."
Не исках повече да ям, но ми казаха, че трябва. Поради това исках да хвърлям нещата и да плача много.
Сега искам да стана от стола, но не ми дават. Казват, че съм малък и не бива. И продължават да ми казват, че трябва да взема още една хапка. Това ме накара да плача още повече. Сега съм гладен и разочарован и тъжен. Изморен съм и имам нужда от някой, който да ме вземе и утеши. Не се чувствам в безопасност и нямам контрол. Така се плаша, затова плача още повече.
Аз съм на две години. Не ме оставят да се обличам, не позволяват на тялото ми да се движи натам, където трябва да отида, никой не се интересува от това, което искам.
И все пак очакват да споделя, да слушам, да почакам малко. Очакват от мен да знам какво да кажа и как да контролирам поведението си. Очакват от мен да седя неподвижно и да знаят, че ако хвърля нещо, може да се счупи. Но НЕ ЗНАМ всички тези неща.
Не ми позволяват да тренирам умения като ходене, бутане, сервиране, катерене, бягане, хвърляне. Просто нещата, които ми се струват интересни и които много бих искал да видя и докосна, са ЗАБРАНЕНИ.
Аз съм на две години. Не съм ужасен или лош. Просто съм разочарован. Нервен, стресиран, затрупан от емоции и объркан. Просто ми трябва прегръдка!
