Бих искала, да ви споделя част от един фейлетон, който е писан преди много години, от един от най-известните български творци, с желанието, да си да си го спомним, защото звучи с цялата си сила, толкова актуално днес, дори повече от времето когато е писан, а много от нас са го забравили ...дано си спомнят кои са, и откъде са тръгнали!
Припомнете си го и вие и споделете, дали се сещате за автора.
... Продаде дядо Петко една нивица, взе някоя пара, нарами торба с хляб, хвана тоягата и "Сбогом, жено! - Прощавайте, селяни!" - Сбогом, мъжо! - На добър час, дядо Петко! - и замина за Цариград...
- Далеч ли е, чичо, Цариград? - пита дядо Петко работните селяни.
- Далеч е, дядо, далеч е! Ами за какво си се наканил чак до Цариград, дядо?
- Син имам там, дядовото, снн, барабар с консула е там, в консулатото!..
Стига дядо Петко Едрене. Град голям, като плъзнал оня ти свят - да се замае главата на човека!... Вижда старецът една чешма, спира се, мокри си вкокалените опинци, ръси си студена вода на главата, поседва да почине малко на кьошка около шадравана и пак закрачва напред. Пита, разпитва и християни, и турци накъде е Цариградският път и бърза да излезе вън от града и там, на полето, да подкрепи със сън старческите си сили. Сипнала несипнала зора, става дядо Петко, попретегне се, поизпращят вкочанените стави, нарами торбицата и пак повлачи подбитите нозе...
- Далеч ли е, аго, Цариград!
- Далеч е, дядо, далеч е!...
Многи мина, малко остана. Напряга бедният старец последните сили и пристъпва... Минуват още ден, два, пет дена, гледа странникът - сегиз-тогиз железница изфучи край него и се изгуби из мъглата... Ех, где да е дядо вътре, досега би видял чедото си, би му се нарадвал!... Ама сиромах е дядо, не може да плати за железница... Минуват още два дни...
- Далеч ли е, аго, Цариград?
- Близо е, дядо, близо е, половина ден път!
- Да си жив аго, за добрата дума! - отговаря дядо Петко - и ободрен от близостта, почва по-бодро да крачи и замръква пред самия град.
Уморен е дядо Петко, но хваща ли го сън?... 3адреме малко и ето чедото му, Христо, изпъкне пред очите му, таквози, каквото си го знае на портрета, с жълти копчета, па се спусне да го прегърне и... стресне се дядо, пробужда се. Пак задреме, и ето чедото му Христо, по ризичка, зацапаничко и на кълчищената риза жълти копчета...и тези копчета све-тят, бляскат... смеят се, всичките копчета се смеят... не, не се смеят, ами дрънчат, дрънчат като звънци... много, много звънци... облаци прах... и в праха звънци... и дядо тича подир звънците, тичат след него и селяните и викат, хеей, беей!.. Тича дядо и ха да стигне звънците, спъва се в една купчина жълти копчета, копчетата се пръскат и почват да дрънкат и се смеят... Стрясва се дядо Петко, събужда се, зора едва-едва се сипва, а около него по полето цяло стадо овни, дрънчат със звънците и блеят. Стана старецът, нарами торбица, прекръсти се и след малко потъна в спящите още улици на грамадния град. Видя той едно кафене отворено, слугата по чехли полива с ибрик и подмита пред вратата, между кьошка, на който бяха насядали вече някои ранобудни старци-турци. Отби се и дядо Петко:
- Сабах-хаир-олсун!
- Аллах-разъ-олсун! - отговарят старците и сторват място за нашия пътник.
От дума на дума, разприказват се, разпитват го откъде е, защо е дошъл. Дядо Петко им разправя, че е дошъл при сина си, който е барабар с консула, в еди-кое си консулато. Турците го похвалват, че е отхранил таквози чедо, и му поръчват кафе. Изпива дядо кафето, изпушва лула тютюн, дават му турците едно момче да го заведе чак до консулатото...
Дядо Петко влезе в консулатото. Гавазинът го погледна отвисоко, но сетне се смекчи, като у каза старецът, че е баща на Белокровский.
Той спи още, дядо, ще почакаш един час - каза му гавазинът, българин, и го въведе в стаята на портиерина, гдето го гостиха с чай.
- Ами защо спи още, нали съмна отдавна? Да не е нещо болен? - пита със стегнато сърце старецът.
- Не е болен, дядо, здрав е. Те така спят, големците - отговаря гавазинът.
- Ами че той големец ли е? - пита дядо Петко и сърцето му трепери от радост, чаят се разлива от чашата и попарва ръката на дядо, но той не сеща.
- Големец е, дядо, големец е. Блазе ти, че имаш такъв син.
- Големец, а? Хе, хе, хе! - сърцето на дяда Петка ще изхвръкне. - Ами той не ви ли е говорил нещо за мене... а?...
- Не ни е говорил, дядо, той с нас много-много не приказва. Все с консулите има работи.
- Тъй, а? С консулите? Хе, хе, хе!... Ами с пашата приказва ли? - пита старецът, като се наслаждава предварително от отговора.
- Кой ти гледа пашите, той с везиря приказва.
- С везиря! Па има хас да речеш, че и със султана приказва - пуща предпазливо блаженият старец.
- Разбира се, че и със султана.
- И със султ... - сълзите задавиха стареца, не може той да понесе толкова щастие и руква неудържим поток от радостни, блажени сълзи.
Звънецът възвести пробужданего на големеца. След половина час, когато слугата му внесе чай, гавазинът, последван от дяда Петка, почна да възлиза по стълбите, като кроеше в главата си план как да устрои срещата, за да излезе по-ефектен сюрприз... И реши да почука на вратата и да въведе бащата без предварителен доклад. И наистина почука, отвори вратата и бутна дядо Христо в стаята...
- Баща ви, ваше високоблагородие! - извика тържествено гавазинът. Докторът остана като гръмнат, изтърва чашата с чая... и колебанието му трая само една секунда... Той скочи от стола си и като изгледа с най-голямо презрение баща си, изрева:
- Как?! Как ти смееш да ми водиш в кабинета такива....
- Христо!... Чедо!... - изтръгна от гърдите си дядо Петко.
- Изведи го! - кресна докторът с разтреперан глас и като грабна от масата една шепа пари, подаде ги грубо на гавазина и му изръмжа със стиснати зъби: - На, дай му тези пари, па да се махне оттука, чу ли?
- Слушам, ваше високоблагородие!...
И негово високоблагородие Христофор Петрович Белокровский затръшна ядосано вратата.
