Коя е жената на Боян Петров - Радослава Ненова ? Брюнетката, която първа написа, че той е изчезнал, за да прекрати всякакви спекулации и лъжи по негов адрес.
Която въпреки мъката и напрежението се появяваше във всеки възможен сутрешен блок, за да разкаже на България какво става с най-любимия ни алпинист. С човека, опитващ се за пети път да се измъкне от лапите на смъртта - два пъти рак, диабет и тежка катастрофа.
Всъщност за тази жена се знае твърде малко, трудно се намира информация и в интернет.
Радослава е от Русе.
Обича планините от малка. Най-ранният спомен от катеренето на високо е от... гардероба на съседката, чиято дъщеря е приятелка.
“Всеки си спомня онези, старовремските гардероби, които имаха пространство между горния ръб и тавана на стаята. Е, ние се качвахме там, вземахме си одеяла, суха храна, вода и си представяхме, че сме в планината. Бях забравила за тези щуротии, но след едно участие в предаването на Марта Вачкова ми се обади въпросната приятелка и ми го напомни”, разказва Радослава.
С Боян се запознава на курс по планинско катерене. Тогава е на 21 г. и високото започва да я привлича все повече. Разбира, че не стигат уменията, затова търси къде може да се научи. Първата среща с бъдещата половинка е на Комините на Витоша. Той е инструктор, привлича погледа с непринуденото си, дори малко небрежно държание, със сините очи и чаровната си усмивка.
“Не съм сигурна, че беше любов от пръв поглед, по-скоро интерес от пръв поглед. Чак след като свърши курсът, а той беше три месеца и половина всяка събота и неделя, започнахме да се виждаме. На курса беше много готино, хубаво време, катериш се по скалите, учат те в движение. Самото приключение някак си предразполага да се влюбиш. Имаше и други курсистки, но сигурно съм била най-симпатичната. Факт е, че след като тръгнахме сериозно, спря да води курсове”, спомня си Радослава.
Иначе тя си го ревнува, макар и не много сериозно. “В някакви ситуации нещо може и да съм се ядосвала. Той, Боян, е такъв чешит… Четка си егото, но се държи малко на дистанция. Иска те да го преследват. А при нас просто стана”, разкрива жената на алпиниста.
Първата им истинска среща далече от планината е в една пицария до Природонаучния музей, в който той работи.
Радослава си спомня: “Даже когато започнахме да живеем официално заедно, пак в планината двамата прекарвахме повече време. Примерно може вкъщи цял ден да не се засечем, отивам да тренирам - и той там. Вършил си някаква работа и отишъл и той да потренира. На Копитото ни беше и мястото за засичане. Колкото пъти отида да тренирам, го намирам. На Копитото бяхме сложили един дневник, на втория стълб. Всеки, който мине, да пише. В един момент установихме огромен трафик от хора. Аз никога не съм срещала хора там, едно диво е, не е пътека - туристическа, популярна. Но явно в един момент е станало много известно и те пишат, пишат, пишат… Днес (четвъртък - б. а.) отидохме и сложихме един нов тефтер, дебел такъв. Сега записите ще имат друга, сантиментална стойност.”
Ще събера историята първо в папка.. После ще видим.Не знам. С малкия искаме да отидем след време на място там, под върха. Това ще е нашето сбогуване, понеже трябва да се направи нещо ритуално. Ще ми е по-романтично да отида с него. Нямам конкретни идеи за бъдещето. Искам да събера всичките факти и да ги опиша в нещо, за да остане тази история. Може би нещо като книга. Аз нямам опит, но ще ги събера в една папка, пък ще видим. Мисля, че историята трябва да се разкаже, и то истинската. От хората, които са били вътре в нея. Аз говорих с повечето, казах им, че ще искам да ми разкажат всичко. Примерно пилотът на хеликоптера, не му запомних името, но е най-добрият в Непал. Показал е уникални умения в този момент, самият той е възхитен от себе си, искам да ми ги разкаже.
Когато се запознахме, точно беше една експедиция до Еверест и него го бяха спрели, защото е диабетик. Д-р Карина Сълова го отряза. Боян беше малко обиден тогава - едва ли не и на експедицията, и на целия Еверест. Може би си е мислел, че е единствен шанс.
Тогава изглеждаше трудноизпълнимо да направиш такава експедиция сам - нещата бяха по-организирани, онази експедиция беше национална, нищо чудно и с помощ от държавата.
Преди това беше ходил в Пакистан, на Броуд Пик, но в Непал, на Хималаите, не беше ходил. Така аз отидох на Хималаите преди него, на трекинг. Бях в един базов лагер, просто много ми се ходеше. Боян си следваше своя план, а аз исках точно там да отида. После той каза, че не е честно.
Когато се запознахме, аз всичко знаех за него. Никога не се е държал като болен. По време на рака аз не съм познавала, така че тогава сигурно е било доста тежко, както ми разказва. Химиотерапията е гадно нещо. Но диабетът не е толкова страшен. Може би само в началото, докато се научиш как да държиш нивота на захарта, където му е мястото.
Синът им Явор има е на 12. Запален е по детските си неща. На таекуондо ходи, всъщност доста му се удава. Имаме наръч медали оттам. Не мога да кажа, че му е страстта в живота, но ходи и се кефи.
И други детски неща прави - с колело обикаля. Обича физиката, с баща ми решават задачи по скайп, което е много странно, но е факт. Сяда, пуска скайп и започват да решават.
На експедиция стигах до базовия лагер
Ходили сме на някакви върхове, но откакто започна да прави тези, големите, аз стигам до базовия лагер. Нещо като съпорт.
Но за голям връх самата аз съм много крехка. Тествала съм се на някои по-високи - Аконкагуа например. На Монблан сме ходили заедно, в Кавказ - такива, които и аз мога да издържа и няма да трябва да ме влачи.
Иначе любопитството и меракът са си у мен.
Никога не се сбогуваме
Не ги мисля тия работи. Често ме питат: като се разделяте, какво си казвате. Не се сбогуваме.
Може би понеже много рисково живея, съм го натиснала този рецептор на тревогата някъде много навътре. Иначе ще е нонстоп стрес, не можеш да живееш нормално.
Като го питат Боян за какво мисли, когато се изкачва и е на върха, очакват да каже за детето, за жената, за родината нещо. Не, мислиш за това, което правиш.
И аз като ходя в планината, много се концентрирам, заема ми някак си ума, няма място за романтика. Просто не става.
Свързвам Тибет с духовност, мир, монаси, възвисяване. А тук…
Знаех горе-долу какво се прави в една спасителна акция, но никога не съм участвала или организирала, защото не се е налагало. Горе-долу знаех и за парите, защото за тия пари ми изядоха жива.
Тепърва уточняваме как стоят нещата със застраховката. Не мисля, че ще ми направят проблем, но тя е на стойност една трета някъде от похарченото. Изненадаха ме писаници, че трябвало да се намери тяло - няма такова нещо. Или че съм щяла да взема някакви невероятни пари от застраховката. Може по филмите хората да гледат как вземаш от раз 3 милиона и всичко се нарежда.
Застраховката покрива една трета, а за останалите направих дарителска сметка, където се събра необходимото. Главно от приятели, а и спонсорите не го изоставиха, свързаха се с мен. С две думи - парите се събраха от близки хора.
Огромна беше помощта от правителството. Не говоря за пари. От външното министерство, от правителството като цяло много решително се намесиха. То и нямаше как да стане без тяхна помощ.
А министър Захариева изобщо… Аз до този момент знаех просто, че такова министерство съществува, но не знаех с какво се занимава. Започнах да ровя в интернет, да им търся телефоните, за да направим връзка. Координирах всичко от България, в Непал изобщо не съм ходила, не знам кой пусна този слух. А и аз оттук бях много по-полезна, отколкото ако бях там.
И двете държави - Непал и Китай, и нашата участваха много активно, но всички бяха в абсолютен шах какво се прави, защото просто досега не се беше правило. Това е най-мащабната операция по издирване на алпинист в историята. На мен ми писаха алпинисти, светила големи, които едва ли не изпаднаха в амок какво се случва, тях никой не ги е спасявал така.
Освен това операцията е и първата хеликоптерна в Тибет. Доста нови неща имаше, неочаквани за всички. Отначало мислех, че цялата работа се забавя заради някаква бюрокрация. Или че хората не се раздават.
Не беше така. Моя заблуда беше това. Всички се раздаваха, даже и времето. Но грешки нямаше, действаше се бързо, отвсякъде реагираха. Може би самите държави се изненадаха от тази молба от България, но понеже идва от трета страна, по такъв тъжен повод - спасяваме човек, не правим политика. Много добре се съюзиха - и Китай прати много хора, и от Непал най-опитните шерпи, най-добрите пилоти, всичко беше най. Претърсваха много повече дни, отколкото някога някого са търсили в планина
Извън планините и работата обичаме да пътуваме. Много обичаме. Не е задължително да е на другия край на света.
Последно ходихме в Мароко, което може би е пак на другия край на света. На градски пътувания почти не ходим. Налагало се е за нещо да отидем и в някой град, но не е нашето пътуване това.
Нямаме любимо място, всяко ново ни става такова, май като при повечето хора. Отидеш някъде, хареса ти, кажеш си: о, тук пак ще дойда. Но идва следващото пътуване, пак е суперяко, идва ми се отново.
Следващото си пътуване не сме планирали, въртят се идеи, но решаваме в последния момент. Няма го това една година да го гласим и тогава тръгваме. Така стана за Пакистан, така беше и за Мароко. Решихме го, скарахме се, уточнихме си всичко, малко напрегнато е, като се минава през всички тези спорове, но после ставаш и тръгваш.
Четем горе-долу еднакви книги - тези, които се появяват вкъщи. Има и планински, има и съвсем други. Приключенски романи например. И с филмите е така.
Планинските истории със сигурност ги гледаме. Има много хубави по действителен случай, те са най-готини. Иначе научна фантастика като “Вертикална граница” - не, благодаря. Пият в базовия лагер, все едно са в БИАД, и други подобни глупости.
Филмът “Еверест” е истински, въпреки че имаше неточности в детайлите. Примерно, че на върха си махат очилата, за да се огледат, което в реалността направо ще ти изгори очите и ще приключиш. А те така замечтано сваляха всичко и им се вееха косите.
“127 часа” го прегледах набързо с дистанционното. Той е истински, но историята е показателна какво не трябва да се прави.
Ходих една година на Аконкагуа, след това в Пакистан и ми дойдоха в повече тези скотски условия. В Южна Америка бях без Боян, с приятели.
Много спонтанно се получи за Пакистан. Той беше там да катери някакъв връх и явно много самотно му беше станало. Обади се и каза: Оправяй си визата. Прибра се за няколко дни и тръгнахме заедно.
Не съжалявам за нищо, беше голямо приключение, но се почувствах изчерпана - от спане на камъни, аз все пак съм жена.
Тичането в планината много помага. Участвам в състезания, в ултрамаратони - “Пирин ултра” за последно. Но те са много - обиколка на Витоша, “Персенк ултра”, Трявна.
От година на година стават все повече и на мен ми е интересно, то си е приключение. Не е градски маратон - за четири часа да се направиш на нищо, а тичаш по асфалт.
В планината е различно, пресечена местност, често през нощта. Няма да крия, че ме е страх - само гледам да догоня някой мъж, за да тичам с него. А пък те са много бързи и аз не смогвам, оглеждам се да се закача за някой следващ.
Боян обикновено идва да ме изпрати на старта и после ме посреща на финала. Малкият и той идва.
