Веднага след като станах на 18 разбрах, че чакам дете. С Олег се срещаме от няколко години.
– Вашето дете е ваш проблем! Още не си готова да раждаш! - каза майка ми, сякаш ме прободе с нож в сърцето.
Свекърва ми беше на същото мнение, като каза, че няма да помага и ние сами трябва да се справим с последствията от действията си. Бях в отчаяние и не можех да повярвам, че близките ми хора се обърнаха в такъв важен момент.
Любимият ми остана единствената опора. Но на петия месец се наложи да го командироват и аз останах напълно сама с проблемите си. За щастие майка ми имаше леля, която се съгласи да ме приюти, докато Олег се върне.
Раждането мина успешно, а първите месеци леля ми беше единствената ми опора. Тя ми помогна с каквото можеше. Когато дъщеря му беше на година и половина, Олег се върна от армията. Той веднага започна да търси нова работа и започна като автомонтьор за свой приятел, което му позволи да печели добри пари.
Завъртяхме се както можахме. За помощ от родителите не се говори, дори обажданията от тяхна страна бяха редки.
Шест месеца по-късно изпратих дъщеря си на ясла и тръгнах на работа. Най-накрая успяхме да се издържаме напълно. Благодарение на леля ми не трябваше да плащаме за жилище, а само за комунални услуги.
Така минаха няколко години. Но нищо не е вечно: леля ми беше принудена да се премести в друг град и се изправихме пред въпроса за жилище. Намерихме евтина стая в общежитието. Година по-късно се роди синът ни. Постоянно спестявахме, за да имаме достатъчно за най-необходимото.
През цялото това време майката и свекървата са виждали внуците си само няколко пъти. Рядко се интересуваха от нашите работи и ние свикнахме да разчитаме само на себе си.
С появата на второто ни дете започнахме сериозно да мислим за собствен дом. Приблизително по същото време бабата на Олег почина. Помолихме свекърва ни да не продава апартамента си и да ни позволи да живеем там и да плащаме наем.
Но тя категорично отказа. Тя използва парите, за да ремонтира къщата си и да си купи нови мебели.
Майка ми също остана сама в тристаен апартамент, тъй като баща ми я напусна. Но тя каза:
„Нямам място за теб и децата ти.“
Децата тръгнаха на училище. Минаха години и изплатихме цялата цена на апартамента. Трудно е да опиша какво облекчение изпитахме, когато прекрачихм прага.
Нещата в работата тръгнаха нагоре, започнахме да печелим добри пари. Започнахме да водим децата си на море и си купихме кола. Но навикът да пестим е останал с нас.
За съжаление отношенията с родителите ми така и не бяха установени. Топли отношения останаха само с леля ми, която винаги беше там.
Наскоро съпругът ми получи обаждане от тъща си.
- Синко, можеш ли да ми помогнеш с пари? – попита тя с молитва в гласа.
Оказа се, че след ремонта са й останали пари, но е свикнала да живее на широко и бързо ги е похарчила за дреболии. Сега тя остана с луксозен апартамент, но с празни джобове. Съпругът й отказал да й помогне, правейки същото, както тя някога с него.
Подобна съдба сполетя и майка ми. Уволниха я от работа, оставаше година до пенсия, но и тази сума нямаше да стигне да се издържа. Тя също поиска пари назаем, но аз отказах.
В този момент си помислих:
"Толкова е хубаво, че не дължим нищо на никого!"
Благодарна съм на родителите си за сегашната ситуация, защото ни позволи да постигнем всичко сами. Но все още съм разстроена, че не приеха внуците си. Не тая злоба, но като ги гледам, съм сигурена в едно – всичко се връща като бумеранг.
Мислите ли, че направихме нещо нередно? Струваше ли си да помогнем на нашите майки?
