Тази история ми отвори очите за много неща, които се случват в живота ми. По-специално, преразгледах отношението си към дъщеря ми.
Когато дъщеря ми беше още много малка, със съпруга ми решихме да отидем на църква.
Разказът е написан от първо лице.
„Доста често посещавам домове за сираци , защото не съм безразличен към съдбата на сираците. Ние, свещениците, се опитваме да помагаме на домовете за сираци, когато е възможно. Един ден влязох в стаята, където бяха най-малките "членове" на институцията. Бях много изненадан, че там цареше пълна тишина, въпреки факта, че бебетата не спяха. Не се сдържах и зададох въпрос на сестрата, която се грижеше за тях. Тя ми каза, че новородените плачат само първия ден.
С плача си бебетата привличат вниманието на възрастните. Това е техният зов за помощ. Но служителите на сиропиталището не могат да бъдат постоянно до тях, тъй като имат много работа. Физически е невъзможно да се отдели време на всяко дете в тази ситуация. За нежност и обич въобще не говорим. Бебетата спират да плачат, когато разберат, че няма кой да се отзове и да им помогне.
С други думи, те осъзнават, че нямат майка, която да ги гали и гушка.”
В края на историята не можах да сдържа сълзите си. След като се прибрахме, дъщеря ни вече спеше дълбоко. Отидох до креватчето й и се заклех, че никога няма да я оставя, ще бъда нейната основна опора, каквото и да се случи. Дъщеря ми никога няма да се чувства самотна.
