Винаги съм била очарована от живота на хората в селото . Местните жители посвещават всичките си сили на работата. Това обаче не им пречи искрено да обичат това, което правят и това, което ги заобикаля. Каква е привързаността им към дома им!
В крайна сметка селското жилище наистина има някаква магия. Няколко поколения хора биха могли да живеят в него, което го изпълва със спомени. Но, за съжаление, рано или късно всяка къща се разпада. И какво да направя, ако няма средства за основен ремонт или ново жилище? Може би роднините ще помогнат?
ЖИВОТЪТ НА ХОРАТА В СЕЛОТО
Нина Иванова написа писмо до нашата редакция с молба за помощ. Възрастна жена не знае какво да прави, защото животът в селото става все по-труден и по-труден с всяка година. А децата ѝ завинаги са я лишили от надеждата за щастлива старост. Нека да разберем какво се е случило.
"Родена съм на село и цял живот съм живяла там. В малката ни къща в покрайнините на селото живееха моите родители, баби и дядовци и дори прабаба. Когато влезете в нея, усещате специална атмосфера и енергия.
Доведох годеника си там, когато бях млада. Единствената ми дъщеря израсна точно там. Трудно е да си представим колко е преживяла тази къща. Животът ѝ беше доста очукан-Покривът увисна, появи се мухъл и подовете започнаха да гният. Плътната миризма е толкова вкоренена в мебелите, че понякога ми е трудно да дишам, докато съм вътре.
Нашето семейство никога не е имало пари за основен ремонт. Опитахме се да разрешим незначителни проблеми. Сега разбирам, че моето уютно малко гнездо просто е пропаднало. Но няма къде да отида ...
Веднъж срещнах стара позната, която живее в друга част на селото, а тя просто искреше от щастие: „Тонке, представяш ли си, синът ми ми купи чисто нова къща. Казва, че иска да живея по-близо до тях със съпругата си и да съм винаги там! " В този момент едва ли можех да се сдържа, за да не плача. Как бих искала да бъда на мястото ѝ ... Но знам, че дъщеря ми няма такива пари. Остава само да мечтаем.
Изненада от дъщерята
Буквално няколко дни след тази среща дъщеря ми ми се обади. Тя каза, че има изненада за мен. Бях докарана с кола в чисто нов 3-стаен апартамент. Просто не можех да повярвам на очите си. Радвах се, че дъщеря ми и зет ми ще ме заведат на тяхно място и всичко ще се получи.
Апартаментът е прясно ремонтиран, всичко е толкова спретнато и добре поддържано. Просто чудесно! За да отпразнувам, веднага помолих дъщеря си: „Миме, моля, покажи ми стаята ми“. Но молбата ми сякаш я вкара в ступор. „Мамо, доведохме те, за да ти покажем нашия апартамент. Теглихме заем и сега ще живеем тук. Съжалявам, не исках да мислиш, че ще те вземем с нас.
И тогава тя каза, че няма достатъчно място за всички нас. В крайна сметка скоро ще се роди бебе и след година те искат да имат още едно дете. Такава изненада! Предполагам, че аз сама съм си виновна. Пясъчни замъци в главата ми, мечтателна старица! А децата не се интересуват от мен, те живеят собствения си живот.
Чувствах се наранена до сълзи. Въпреки че разбирам, че никой не ми дължи нищо. Излъгах децата, че съм уговорила среща с лекаря и си тръгнах. Прибрах се с последния автобус. И след това в продължение на няколко дни не можах да си намеря място! Надявах се дъщеря ми да ми се обади и да ме покани при себе си. Каква глупачка съм ...
Разбира се, никой не ми се обади. Седя на прозореца, до мен лежи старата котка Тина. И е толкова ми е самотно на душата: никой не се нуждае от мен и котката, никъде не ни чакат. И не мога да обвиня Мария за нищо: момичето гледа живота си. Но как да се справям аз?
