Честно признание на жена, която се разведе със съпруга си : „Женени сме от 15 години, а сега останах сама заради превъзходството си в брака. Вместо мъжът да бъде мъж, аз бях тази, която контролираше всяка малка стъпка. И ако не бях аз, веднага се ядосвах и обвинявах съпруга си.
Децата ми винаги са били на първо място. С малко усилия те просто ме обожаваха и от тази гледна точка беше лесно да получа любовта им. Пълната противоположност беше моят брак: истински провал. Винаги, когато се чувствах зле от някое недоразумение със съпруга ми, излизах с децата на разходка или на театър.
Често планирах тези приключения, когато знаех, че съпругът ми не може да дойде с нас. Казвах си: всичко е наред, той все пак работи и почти винаги избягвах да ходя на семейни пътувания, където той ще присъства. Избягвах го.
Избрах да спя в детската стая с децата, като обвиних съпруга ми, че е прекалено зает и великодушно го оставях "да си почине", защото децата ни така или иначе влизаха по няколко пъти в спалнята да търсят нещо или се страхуваха да спят сами. В резултат на това оставахме насаме едва по час на ден и никога не прекарахме нощ без децата. Е, може би веднъж годишно, на нашата годишнина.
От друга страна, родителите ми често си бяха вкъщи с нас, понякога идваха без предизвестие и влизаха свободно, сякаш са си вкъщи. Те „помагаха“ из къщата и правеха неща, които никога не сме искали да правим, като например пренареждането на прането от пералня в сушилня (превехме го грешно, разбира се).
Ходехме и на почивка с тях. Те възпитаваха децата ни пред нас самите. Личните ми възгледи ми пречеха да поставям граници и правила за родителите си. Съпругът ми буквално се ожени за цялото ми семейство.
Мислех, че любовта е честност, но всички знаем, че истината боли. Докато се чувствахме все още удобно във връзката си, бях твърде уморена за каквото и да било действие. И ако започнеше да прави нещо, аз постоянно го нападах и му казвах: не съм разположена в момента!
Вместо да му помогна да изгради егото си, аз го унижавах. Често му казвах, че работата му не е много добра и че сигурно се заглежда по колежките си, които бяха слаби, а аз имах повечко килограми.
Непрекъснато го обвинявах, че прави всичко погрешно и честно казано, той нарочно не го правеше по моя начин, което ме фрустрираше още повече. Понякога говорех с него като с дете. Контролирах семейните финанси и се оплаквах от всякакви недобросъвестни разходи.
А в спалнята се досещате - правеше всичко нередно, а аз не се колебаех да му кажа, че не е добър в леглото, натяквах му го. С напредването на брака ни продължавах да търся обиди, за да оправдая лицемерието си.
В края на краищата вече не изпитвах уважение към него, така че загубих мъжа, който очевидно нямаше нужда от мен, защото можех да направя всичко сама. „Така сама унищожих брака си и сега някоя друга го гали така, както аз някога..."
