Вчера моите хора все пак дойдоха на годишнината ми. Дори не го очаквах, мислех, че изобщо няма да се появят“, споделя с нас шестдесетгодишната Валентина.
Говоря за собствената си дъщеря, нейния съпруг и внучка.
Дъщерята и зетят на Валентина живеят отделно, работят, но едва свързват двата края заради кредита.
Разбирам всичко, сега всеки има проблеми с парите. Но не можаха ли да купят нещо по-прилично? Само за уважение. Е, поне нов тиган да ми дадат - знаят, че моя вече е към края на живота си. Или спално бельо ново, това е още от соца. Или поне крем за лице. Никога не бих дошла на годишнина с празни ръце. Аз съм им роднина.
Самата Валя живее скромно.
Едно време можах да работя на непълен работен ден, но се пенсионирах, за да помагам на дъщеря ми и внучката, когато се върна от майчинство.
След това дъщерята почти падна на колене, молейки за помощ. Не можех да откажа. Сега внучката ми я пуснаха на детска градина, но често боледува. И отново баба идва на помощ.
Аз също стоях в болницата с детето, защото родителите работят“, въздъхва тежко Валя. „Изписаха ни и след няколко месеца отново сме в отделението. В градината половината група е вкъщи с температура, там е и внучката ми. Писна ми от това
Дъщерята не злоупотребява с болничните от страх да не загуби работата си. Затова цялата помощ с внучката пада върху раменете на Валентина.
Разбира се, аз не вземам пари за помощта; аз помагам на собствените си хора. Живея с пенсията, купувам храна само на специални оферти, а токът и парното отнемат значителна част от доходите ми. За повече дори не мога да мечтая.
Децата на приятелите на Валентина помагат с ремонти, оборудване, а някои дори водят майките си на почивка в чужбина.
И аз имах ремонт преди много време и това си направих сама. Смених тапетите, купих килими, пренаредих мебелите. Всичко се издържа някак, но ще ми стигне до края на живота ми. Мога само да завиждам на приятелите си, чиито деца помагат. А дъщеря ми може само да се похвали, че баба й е безплатна бавачка.
За годишнината си дъщеря им и зет им донесоха семпла торта от близкия магазин и рисунка от внучката си.
„Честито на баба“, е подписано с детски почерк. Е, благодаря за това.
И дъщерята на Валентина беше обидена в замяна:
- Тя казва, че съм неблагодарна. Но какво мога да направя? Ние имаме собствени затруднения, заеми, всяка стотинка се отчита. С уважение, не дойдохме с празни ръце, но тя все пак беше обидена. В края на краищата тя самата учи, че основното нещо не е подаръкът, а вниманието. Какво да правим сега?
