Удивително е колко малко се пише за мартеницата , толкова често смятана за най-българския обичай. А и това, което може да се срещне тук-там или са обичайните "да сме бели и червени", или свободен преразказ на пропагандното клише от първата четвърт на миналия век за прабългарския произход на мартениците, за "хан Аспарух и царица Ахинора", дето направила първата мартеница.
Може би си струва да се отклоним и да отделим в скоби няколко реда тук за "прабългарските мартеници".
Тъкмо през първата четвърт на миналия век у нас по политически причини ролята на прабългарите започва да се преувеличава в официалната историография. За масова употреба са изложени няколко легенди, приписвани на свързани с прабългарите събития, включително и разказът за "хан Кубрат и снопа пръчки [всъщност фашио]", който е привнесен от италианската фашистка митология и е приспособен към българските политически нужди.
От това време е и разказът на Николай Райнов (1889-1954) в книгата му "Видения из древна България" за Ахинора, измислената съпруга на господаря Аспарух (681-700/701). Като оставим настрана, че "съпругите" на първия български владетел са били значително повече от една, то ще трябва да споделим и удивлението си от новоизкованото име - като как господарят Аспарух ще да е бил свързан с жена, носеща лично име, което е гръцко-еврейско по своята етимология?! Защото Ахинора може да се изведе от "аhinia" (нужда, бедност; гр.) и "нора", съкратено от личното име Елеонора ("бог е моята светлина"; евр.). Некрасиво го е измислил Николай Райнов...
Разбира се, че няма нужда да придиряме на писателя за художествените му образи, думата ни тук е за нещо друго. Отсъствието на достъпни разкази за историята на българската мартеница е запълвана с художествени измислици, при това безумни. Всяко разглеждане по тая тема в мрежата ще ви увери, че разказът на Николай Райнов, най-често непосочван като източник, е разказван патетично хиляди пъти като напълно достоверен.
Наличието на обобщителна строго научна работа по какъвто и да е исторически въпрос ни най-малко не прави сигурно масовото й познаване и разпространение. Отсъствието на такава обобщителна работа обаче със сигурност открива широк друм за всякакви приказки, басни, легенди и прочее небивалици. Май няма да е лошо всичко това да е повод за размисъл, като че си струваше отделеното място за "царица Ахинора" и нейната "първа" мартеница.
* * *
Всеобщо е убеждението, че мартениците са предхристиянски обичай и това е наистина безспорно. Техният произход обаче е толкова назад във времето, изглежда, че практически ще е напълно невъзможно да се изясни някога. Тук и археологическото проучване, което е основно за изучаване на предписмените цивилизации, няма да е в състояние да помогне - изработвани от нетрайни материали, мартениците, както и техните предшественици, не могат да бъдат изследвани археологически.
Въпреки това внимателното вглеждане в ранните писмени извори, отнасящи се до трако-елинската древност, може да разкрие вече създадените в окончателната си форма протомартеници. Тези първи протомартеници, както си позволихме да ги наречем тук, всъщност си имат име, назовавани са ейресионе (от еrion -вълна; стргр.) и представляват маслинови или лаврови клонки, които са накичени с бели и червени вълнени конци. При цялата сложност на символиката и обредите с ейресионе те са, най-общо, свързани с плодородието. Според византийската енциклопедия Етимологикум магнум (около 1150 г.) ейресионе са украсени не само с червени и бели конци, но и със сушени плодове. Макар и сравнително късна Етимологикум магнум съдържа богати сведения от множество по-ранни произведения, включително и от такива, които не са достигнали до наши дни, та може да й се вярва напълно. Впрочем самата ейресионе е носена обичайно на поне един от празниците в чест на Аполон и възниква може би, по подобие на клонките, накичени с гроздове, които се носели на празниците на Дионис.
Сред най-ранните извори за правене и носене на ейресионе е Лутаций Плацид, който живее по времето на император Теодосий I (379-395). Той ни е оставил бегло описание на ейресионе, като клончето е с вплетени червени и бели нишки и се носи и на празника Панатенеи (през първия месец на атическата година - хекатомбейон, от 15 юли до 15 август), празника на богинята Атина.
Със сигурност античната ейресионе рязко променя функциите си след IV в., но свързаността й с плодородието остава несъмнена. Тази форма славяните, които след средата на V в. н. е. заселват плътно днешна Югоизточна Европа, възприемат и преосмислят, наместват трайно в своите обредни практики.
Как точно трако-елинското ейресионе се предава на новите заселници на полуострова едва ли е трудно да се предположи. След не много време ще видим колкото е възможно по-подробно процеса на това заселване, но тук ще е добре да приведем само две сведения. Исидор от Севиля (около 560-636) недвусмислено пише, че "[при управлението на император Ираклий (610-641)] славяните превзеха от ромеите Гърция". Малко по-късно арменският географ Анания Ширакаци (около 610-около 685) е по-обстоятелствен - "Земята Тракия съдържа 7 малки области и една голяма, която обитават 25 племена на склавоните". Така става пренасянето на формата на ейресионе - клонче с вплетени с него червени и бели конци и сухи плодове у славяните, те възприемат и част от обредния й смисъл. Само дето по-северните славяни заместват недостъпните им маслинови и лаврови клонки с дрянови, които в местообиталищата им се срещат в изобилие.
Пак ще е нужно да отворим скоба - в древния Рим новата година започва във втората половина на февруари или в първите дни на март (според нашето деление на годината). В края на VIII в. пр. н. е. първите четири от десетте месеци в римския календар, които дотогава носят само последователни номера, получават трайни названия. Първият месец на годината става марциус (Martius) в чест на бога на войната, с пукването на пролетта започват и предвидените от по-рано военни действия. В началото на пролетта са и първите обреди с ейресионе. От 46 г. пр. н. е. новата година в Рим започва на 1 януари.
В средновековна България, както и на Балканите изобщо, годината започва през септември, с началото на прибирането на реколтата. В края на Средновековието началото на новата година се измества в началото на януари, на празника Сурваки, по българския народен календар. Изглежда, че точно по това време старото ейресионе се раздвоява като форма - на сурвачка и на мартеница. Това твърдение ще се нуждае някога от много по-обстоятелствени доказателства.
Важен атрибут на празника Сурваки е сурвачката - дряново клонче, украсено с разноцветни, включително бели и червени, вълнени конци, както и със сухи плодове и орехи, което символизира плодородието - "пълен клас на нива, златен мамул на лес, червено грозде на лоза, жълта дюля в градина", наричат сурвакарите. Мартеницата остава в началото на "старата" нова година, на 1 март, но символно се насочва повече към здравето (вж. Свързани текстове). Белият и червеният конец представят стилизирано, съответно, мъжкото и женското начало, които са вплетени, усукани, понеже "непревъртян конец не е мартеница".
Така мартеницата е едновременно символ на плодородието, но и символ на всяко начало. В българската обредна практика белият и червеният конец са част и от сватбените обреди - по бяла и червена нишка младоженците влизат в новия си дом.
В народните ни представи бялото и червеното са също и мощен апотропей, те могат да церят и предпазват от злини и болести - на болно дете винаги се връзват усукани бял и червен вълнен конец. При масови заболявания един бял и един червен вол изорават около гробищата бразда-две за да ги изолират от живите, смята се, че така епидемията няма да се разрасне и постепенно ще утихне (Иваничка Георгиева, 1993).
Като се вглеждаме в обредния смисъл както на мартениците, така и на протомартениците, ще установим безпогрешно, че в българската народна традиция мартеницата и сурвачката поемат формата на античното ейресионе. Тяхната обредна функция и символика е преработена и преосмислена до голяма степен, те могат да бъдат наредени сред най-българските обредни явления, които ни отличават рязко от околните. В същото време мартеницата и сурвачката са нашата връзка с тракийските ни предци, които, макар и най-малко на брой, са ни предали ценно духовно наследство.
* * *
Бялото и червеното са много съществена част от история и от духовната култура на почти всички народи. Много от тях имат тия два цвята на националните си знамена, има и такива само в тия два цвята. Сигурно е любопитно, че сред страните с бяло-червени знамена две - Австрия и Латвия, имат даже еднакви, с бяла полоса, оградена от две червени, като само червеното е различно. През столетията, латвийското е от ХIII в. например, в тия две страни някак са се създали две напълно еднакви легенди за националните им знамена. Според тези легенди на бяло платно изнасяли смъртно ранен герой, латиш или австриец съответно, който напоил с кръвта си двата края на платното и така се образували двете червени полоси, под героя платното останало бяло.
Легенди всякакви - за герои, за ахинори, за мартеници. Впрочем историята на мартениците не е легенда, чиста истина е.
От това време е и разказът на Николай Райнов (1889-1954) в книгата му "Видения из древна България" за Ахинора, измислената съпруга на господаря Аспарух (681-700/701). Като оставим настрана, че "съпругите" на първия български владетел са били значително повече от една, то ще трябва да споделим и удивлението си от новоизкованото име - като как господарят Аспарух ще да е бил свързан с жена, носеща лично име, което е гръцко-еврейско по своята етимология?! Защото Ахинора може да се изведе от "аhinia" (нужда, бедност; гр.) и "нора", съкратено от личното име Елеонора ("бог е моята светлина"; евр.). Некрасиво го е измислил Николай Райнов...
Разбира се, че няма нужда да придиряме на писателя за художествените му образи, думата ни тук е за нещо друго. Отсъствието на достъпни разкази за историята на българската мартеница е запълвана с художествени измислици, при това безумни. Всяко разглеждане по тая тема в мрежата ще ви увери, че разказът на Николай Райнов, най-често непосочван като източник, е разказван патетично хиляди пъти като напълно достоверен.
Наличието на обобщителна строго научна работа по какъвто и да е исторически въпрос ни най-малко не прави сигурно масовото й познаване и разпространение. Отсъствието на такава обобщителна работа обаче със сигурност открива широк друм за всякакви приказки, басни, легенди и прочее небивалици. Май няма да е лошо всичко това да е повод за размисъл, като че си струваше отделеното място за "царица Ахинора" и нейната "първа" мартеница.
* * *
Всеобщо е убеждението, че мартениците са предхристиянски обичай и това е наистина безспорно. Техният произход обаче е толкова назад във времето, изглежда, че практически ще е напълно невъзможно да се изясни някога. Тук и археологическото проучване, което е основно за изучаване на предписмените цивилизации, няма да е в състояние да помогне - изработвани от нетрайни материали, мартениците, както и техните предшественици, не могат да бъдат изследвани археологически.
Въпреки това внимателното вглеждане в ранните писмени извори, отнасящи се до трако-елинската древност, може да разкрие вече създадените в окончателната си форма протомартеници. Тези първи протомартеници, както си позволихме да ги наречем тук, всъщност си имат име, назовавани са ейресионе (от еrion -вълна; стргр.) и представляват маслинови или лаврови клонки, които са накичени с бели и червени вълнени конци. При цялата сложност на символиката и обредите с ейресионе те са, най-общо, свързани с плодородието. Според византийската енциклопедия Етимологикум магнум (около 1150 г.) ейресионе са украсени не само с червени и бели конци, но и със сушени плодове. Макар и сравнително късна Етимологикум магнум съдържа богати сведения от множество по-ранни произведения, включително и от такива, които не са достигнали до наши дни, та може да й се вярва напълно. Впрочем самата ейресионе е носена обичайно на поне един от празниците в чест на Аполон и възниква може би, по подобие на клонките, накичени с гроздове, които се носели на празниците на Дионис.
Сред най-ранните извори за правене и носене на ейресионе е Лутаций Плацид, който живее по времето на император Теодосий I (379-395). Той ни е оставил бегло описание на ейресионе, като клончето е с вплетени червени и бели нишки и се носи и на празника Панатенеи (през първия месец на атическата година - хекатомбейон, от 15 юли до 15 август), празника на богинята Атина.
Със сигурност античната ейресионе рязко променя функциите си след IV в., но свързаността й с плодородието остава несъмнена. Тази форма славяните, които след средата на V в. н. е. заселват плътно днешна Югоизточна Европа, възприемат и преосмислят, наместват трайно в своите обредни практики.
Как точно трако-елинското ейресионе се предава на новите заселници на полуострова едва ли е трудно да се предположи. След не много време ще видим колкото е възможно по-подробно процеса на това заселване, но тук ще е добре да приведем само две сведения. Исидор от Севиля (около 560-636) недвусмислено пише, че "[при управлението на император Ираклий (610-641)] славяните превзеха от ромеите Гърция". Малко по-късно арменският географ Анания Ширакаци (около 610-около 685) е по-обстоятелствен - "Земята Тракия съдържа 7 малки области и една голяма, която обитават 25 племена на склавоните". Така става пренасянето на формата на ейресионе - клонче с вплетени с него червени и бели конци и сухи плодове у славяните, те възприемат и част от обредния й смисъл. Само дето по-северните славяни заместват недостъпните им маслинови и лаврови клонки с дрянови, които в местообиталищата им се срещат в изобилие.
Пак ще е нужно да отворим скоба - в древния Рим новата година започва във втората половина на февруари или в първите дни на март (според нашето деление на годината). В края на VIII в. пр. н. е. първите четири от десетте месеци в римския календар, които дотогава носят само последователни номера, получават трайни названия. Първият месец на годината става марциус (Martius) в чест на бога на войната, с пукването на пролетта започват и предвидените от по-рано военни действия. В началото на пролетта са и първите обреди с ейресионе. От 46 г. пр. н. е. новата година в Рим започва на 1 януари.
В средновековна България, както и на Балканите изобщо, годината започва през септември, с началото на прибирането на реколтата. В края на Средновековието началото на новата година се измества в началото на януари, на празника Сурваки, по българския народен календар. Изглежда, че точно по това време старото ейресионе се раздвоява като форма - на сурвачка и на мартеница. Това твърдение ще се нуждае някога от много по-обстоятелствени доказателства.
Важен атрибут на празника Сурваки е сурвачката - дряново клонче, украсено с разноцветни, включително бели и червени, вълнени конци, както и със сухи плодове и орехи, което символизира плодородието - "пълен клас на нива, златен мамул на лес, червено грозде на лоза, жълта дюля в градина", наричат сурвакарите. Мартеницата остава в началото на "старата" нова година, на 1 март, но символно се насочва повече към здравето (вж. Свързани текстове). Белият и червеният конец представят стилизирано, съответно, мъжкото и женското начало, които са вплетени, усукани, понеже "непревъртян конец не е мартеница".
Така мартеницата е едновременно символ на плодородието, но и символ на всяко начало. В българската обредна практика белият и червеният конец са част и от сватбените обреди - по бяла и червена нишка младоженците влизат в новия си дом.
В народните ни представи бялото и червеното са също и мощен апотропей, те могат да церят и предпазват от злини и болести - на болно дете винаги се връзват усукани бял и червен вълнен конец. При масови заболявания един бял и един червен вол изорават около гробищата бразда-две за да ги изолират от живите, смята се, че така епидемията няма да се разрасне и постепенно ще утихне (Иваничка Георгиева, 1993).
Като се вглеждаме в обредния смисъл както на мартениците, така и на протомартениците, ще установим безпогрешно, че в българската народна традиция мартеницата и сурвачката поемат формата на античното ейресионе. Тяхната обредна функция и символика е преработена и преосмислена до голяма степен, те могат да бъдат наредени сред най-българските обредни явления, които ни отличават рязко от околните. В същото време мартеницата и сурвачката са нашата връзка с тракийските ни предци, които, макар и най-малко на брой, са ни предали ценно духовно наследство.
* * *
Бялото и червеното са много съществена част от история и от духовната култура на почти всички народи. Много от тях имат тия два цвята на националните си знамена, има и такива само в тия два цвята. Сигурно е любопитно, че сред страните с бяло-червени знамена две - Австрия и Латвия, имат даже еднакви, с бяла полоса, оградена от две червени, като само червеното е различно. През столетията, латвийското е от ХIII в. например, в тия две страни някак са се създали две напълно еднакви легенди за националните им знамена. Според тези легенди на бяло платно изнасяли смъртно ранен герой, латиш или австриец съответно, който напоил с кръвта си двата края на платното и така се образували двете червени полоси, под героя платното останало бяло.
Легенди всякакви - за герои, за ахинори, за мартеници. Впрочем историята на мартениците не е легенда, чиста истина е.
Редактор: Ясен Чаушев
Новини
Новини
Мода
Мода
Звезди
Звезди
Начин на живот
Начин на живот
Диети
Диети
Красота
Красота
още
Любов
Любов
Здраве
Здраве
Родители
Родители
Коментари
