Дельо хайдутин не е минало – неговата космическа песен ще се носи през вековете. Родопа помни, за да я има България.
Ругаят българите, наричат ни безписмен и безкнижен народ, но величието ни е неизмеримо. А песента „Излел е Дельо хайдутин” вече е на повече от два милиарда километра от Земята, носейки се на борда на космическата станция „Вояджър”, която напусна пределите на Слънчевата система и се отправи към глъбинния космос и съзвездието „Малката мечка”.
Това е една от хилядите родопски песни, която съдържа великия синтез: „Дето са солзи капали,/ тамо ще песен да никне”. Както пише Николай Хайтов: „Българската литература се пои не със шербет, а с горчиви сълзи”.
Едва ли има друга такава песен, полята с горчивите сълзи на робството, с невероятния гняв на бунта и с Орфеевата обич на Свещената Родопа планина.
Нека спорят учените – кога и къде е било това – сам Шекспир би заплакал на великата драма на Дело хайдутин и на Гюлсюме – двама влюбени, надвишили с обичта и борбата цялата планина, погинали, но летящи сега сред космическите съзвездия. Ние още сме малки, за да достигнем до тези „прегърнати български гласове”.
При всеки случай те са живели в Родопите, в китните, потъпкани и разорявани среднородопски села – между Златоград, Старцево и Смолян, където Дельо е събрал близо 10000 хайдути и със своя чета от 300 души е оказал отпор, за да запази родовата памет.
Когато Дельо хайдутин е бил жив, Старцево е било старо селище с 800 къщи, Златоград е било малко градче, а на връх Света Неделя дъбовете са още живи.
Тайно са кръстили Неделчо в близкия манастир – до руините. Българско школо нямало. А малкият Дельо пита: „Мамо, къде е татко?” Той още не знае, че баща му е убит и са разорени и други 33 манастира и 218 църкви в Родопите. Още не се е родила песента. Но Дельо хайдутин е кръстен на името на манастира „Св. Неделя” и светицата ще го брани до края на живота му.
Пръв той вижда своето комшийско момиче – Гюлсюме. Но иска да я види с отбулено лице и драмата започва с думите му: „Но защо, Гюлче, защо се криеш. Нали сме играле заедно като деца – ти беше с най-старинно българско облекло. Нали и ти си българка – от Домбовския и Караджовския род, защо се криеш?”
Неделчо, когото народът зовеше Дельо, чува как „тихо и скрито Гюлсюме пееше на майка си: „Не мога, майчо, не мога,/ рубана хми да нося,/ ни песните хми да пея,/ ни думите хми да думам”.
Девойката пее и плаче, забулена и скрита, и не може вече да види Дельо. А неговото сърце се обистря и той почувства силата на песните и силата на любовта. Запява Неделчо, та да види и чуе Гюлсюме. И субашии го набиват, защото открито пее. И се струпва народ, защото хубаво пее.
Той е бит заради едната българска песен. Потънал в кръв и триейки сълзите си, повече не вижда Гюлсюме, но се заканва да брани своя народ. И взема да се моли: „Мили Господи, горещо ти се моля, спусни ми от небето една огнена сабя и една тънка пушка”.
И става Дельо чирак, заяква и си събира 300 юнака чета. Има си вече и пушка, и сабя. И харесва два стиха от една планинска песен: „Остра го сабя скроява,/ тьонка го пушка ушива”.
Така сам ще защитава собствената си чест. Намерил е пътя и вече не се страхува.
Той влиза от клопка в клопка – все искат да го убият. Но бунтовникът все успява да избяга от поробителите. И си избира място за четата. Помощник му става Стоян войвода. А четниците му са не само от Родопа, но и от Гърция и чак от Призрен. Оръжието си крие в гората. Сякаш се готви цял живот да живее бездомен и свободен.
Избират Дельо хайдутин да води четата. Слуховете за неговите юначества достигат чак до султана. И той заповядва да се сменят всички чиновници в този край, а там – в Родопите – да се прати нов аскер. Пропищява планината от данъци, тъмници и гробове. Дельо преминава отвъд риска и отвъд лудостта.
Един от бейовете обещал в злато да облече Гюлсюме, но да се ожени за него. Но тя обича Дельо и той нея. От красота тя може „ысянка на слънцето да стори” и все очаква своя любим. Да я спаси.
А гората ечи от Дельовите песни и изстрели. Веднъж, събрани на равнището на връх Костадин, Дельо казва на дружината си: „Братия! Братия мои по свобода. Не може да се живее един живот под робство. И Орфей тука е пял и го убиха. И Спартак е бил по тия родопски гори, и Момчил юнак е бил по тия гори и ние сме излезли бой да се бием”.
,,Излел е Дельо хайдутин” – този стих става първи ред на песента, която пеят всички четници.
Записал съм над 40 песни за този славен войвода. Особено ми харесва едно четиристишие за преди боевете: „Га да ми Дельо премине/ през чоста гора зелена,/ пилце от радост запяха,/ кичици дваж зацветиха”.
Героят е посрещнат от гората с песните на птиците, героят е посрещнат и от цветята! Никъде по цялото земно кълбо няма такова възпято място, където „кичици” (т. е. цветята) дваж да цъфтят!
Правели на Дельо и клопки с песен, но той улавял продажните души и ги наказвал. Стоян – помощникът му – по три дена е чакал, докато улови престъпните души и ги заведе на съд пред Дельо войвода, който не прощавал на предателите.
Решителният ден избрал сам Дельо, който рекъл: „Избирам Велики петък, когато са разпънали Христос. Избирам деня на кръстните мъки. Тогава българите боядисват великденските яйца. Хубав ден за цялата дружина или смърт”!
Тогава един от четниците попитал: „Войводо, народът изкара много нови песни, коя от тях ти е най-мила”? А той му отвърнал: „Когото народът вкара в песни – там са най-големите почести. Първом ние пишем песните си с байните си пушки, после ги преписваме и с кървавите си саби, после ги запомняме с вековните си мъки, после ги знаеме като знак за свобода. Не защото е за мене песента „Излеил е Дельо хайдутин”, а защото се пее с открит глас, има високи и ниски тонове, много върхове и пропасти… Запеем ли тая песен, ставаме дваж по-силни”.
С тази песен Дельо загубва главата си , защото носи свобода, носи любовта и вярата, че ще запеят птиците, а цветята дваж ще зацъфтят.
Дельо няма да узнае как на Хавайските острови ще избират най-хубавите песни в света и ще създадат космическия апарат „Вояджър” и ще го изпратят към звездното небе, където вечно ще останат заедно Дельовият глас и гласът на Гюлсюме – безсмъртни като птиците и цветята, обичащи като Орфей и Евридика, свободни като Спартак и Дельо.
Когато избират коя песен от час и половина с различни записи от цялото земно кълбо ще влезне в златната плоча, цялото жури ще стане на крака пред Дельовата песен, ще затанцува пред тия ноти, а един от журито ще каже на една жена: „Чуваш ли скъпа, това е Европа”.
Така нашата песен ще се понесе, заедно с още 27 други, към небесата. Чудя се защо ни наричат варвари, когато сам Господ слиза от небесата към свещена Родопа и плаче на глас – не за кръстните мъки, а за „прегърнатите гласове”.
Професор КарлСейгън сам пише: „Наш дълг е да оцелеем – не само заради самите нас, но и заради този космос – стар и необятен, който ни е създал”.
„Ние летим към звезда АС 793888 – към Малката мечка. Скоростта на извънземните е 10 на седма степен по-бърза и ние ще се срещнем с извънземни през ХХІ век” – отбелязва Артър Кларк. И още по-чудното е, когато двамина българи достигнаха Цейлон (дн. Шри Ланка) и поискаха от писателя Артър Кларк да им отговори кога и как ще се срещнем с инопланетяни. А той им рекъл да го почакат малко в дома му и след минути се върнал с диск. В далечния изток прозвучал „Излел е Дельо хайдутин – космическата родопска песен.
Това била представата на известния британски писател и изобретател за космическото бъдеще на цялото земно човечество, което е най-добре изразено в тази песен.
За какво ни наричат варвари, „безписмен и безкнижен народ”, когато ние даваме светлина и обич на цялото човечество. Сам Орфей преди това е изпял: „Искам да бъда небе – звездно, всевиждащо, за да те гледам с всички небесни очи”.
