Обиди, крясъци, насилствена клизма и бръснене, нехранене, отказ на вода, отказ на упойка при шиене след раждане, отказ от помощ при силни болки, недопускане на близки край родилката, отделяне на детето от майката веднага след раждане, недопускане на раждащата жена да се движи, мизерни стаи, пълни с хлебарки, ужасени майки, които биват ругани, че раждат точно сега, точно толкова дълго и точно толкова болезнено, жени, на които им щипят зърната на гърдите, за да пуснат мляко, жени, подлагани на излишно цезарово сечение, което струва допълнително....
Такива истории заваляха днес, след като вестник “24 часа” препечата личната история от блога на майка на три деца, в която тя си спомни за ужаса на първото си раждане и призова да не се мълчи повече за това.
Шокиращи бяха не само историите, но и фактът, че ги разказват жени, раждали между 1960 и 2014 година. Цели поколения българки
пазят в тайна смразяващи истории за този иначе толкова щастлив момент – раждането на детенце.
Какво, за бога, се случва в българското родилно отделение? Разбира се, то не е преддверието на ада и там не се пишат само истории а ла Стивън Кинг.
Но въпреки това разказите за абсолютно унижение, граничещо с мъчения са, толкова много и толкова отдавна се повтарят, че няма как това да остава скрито-покрито и в бъдеще. Не и след зверския побой над новороденото детенце в София, извършен от акушерка.
Всъщност унизителните истории не започват чак в родилното. Истината е, че дори и посещенията на гинеколог в България нерядко са изключително неприятни не заради друго, а заради недружелюбното и пренебрежително отношение на някои лекари.
Във фейсбук историите си от ражданията споделиха и много българки, станали майки в чужбина. Разказите им са толкова нереално различни от тези на посестримите им в България, че звучат почти като измислени. Но от собствен опит знам – не са.
Млада българка, родила във Великобритания, обобщи проблема така: “Традиционната липса на уважение между лекар и пациент в АГ болниците е допълнително утежнена от дълбоко залегналия мизогинизъм в българското общество. Жената никога не е просто жена, тя е или секси гадже, или свещена
клета майка, която (явно) трябва да си изстрада пътя
към майчинството с унижения от началото.”
Насилието в българските болници всъщност далеч не се отнася само за родилните отделения. Но там жените са изложени изцяло на властта на лекари, акушерки и санитарки, при това в момент от живота си, в който би трявало да получават цялата възможна подкрепа на близките и обществото.
Насилието над родилките започва още със задължителната клизма и бръснене на жените. Те дори получават списък в какъв вид трябва да се явят за раждане, който сам по себе си звучи като част от сценарий за филм за холокоста. На Запад клизмата и бръсненето отдавна са отпаднали. “Те са били клиничен протокол масово през шейсетте и седемдесетте, където явно е застинала българската АГ практика”, коментира същата жена, родила във Великобритания. Всъщност нуждата от клизма е спорна – в крайна сметка едно нормално раждане протича между 10 и 12 часа. В които се предполага, че жената има право да се подкрепи с храна. Оказва се, че това е така навсякъде другаде, но не и в България.
Родилките не ядат. Ако ще да раждат и ден и половина
На не малко не им носят дори и вода, ако са ожаднели, споделят препатилите.
В дискусиите, породени от статията в “24 часа”, се намесиха и медицински лица. Също жени, които възмутено обясниха, че клизмата е наложителна, защото няма кой да почиства около жените. Тоест заради липсата на персонал (или на желание в персонала), жените биват подлагани на излишни манипулации точно преди да родят.
Тази логика не може да принадлежи на ХХI век. В Германия, където родих аз, също има недостиг на персонал. Лекарите работят в безкрайни смени, санитарите нерядко са доброволци, а акушерките в голямата си част са полякини. Жени, израснали в социализма, но въпреки това човечни и грижовни към родилките. Не правят клизми, а чистят. Не бръснат насила, защото – вероятно както и в България, децата се раждат през родилния канал, а не през пубиса. Секциото се прави само по медицински показания, и то ако няма друг начин. Смята се, че за възстановяването на майката после и за самото бебе раждането с дълги контракции е най-полезният вариант. Епидурална упойка се поставя при желание на жената без никакво пазарене.
А в България? Ето част от историите на родилки, които се съгласиха да ги споделят в “24 часа”.
1. “След разказите на майка ми за моето раждане (болки, натискане с лакът по корема, смърт на родилка на съседното легло след хвърляне на торба с пясък върху корема, докато кръвта ѝ изтича през системата), отидох да раждам с нещо смесено между кураж и страх. Имах уговорка с акушерка и това беше най-добрият ход, който направих. Тя не само присъстваше и ми държеше ръката, казваше ми какво да правя (аз само за това им се молех на глас - кажете какво да правя, за да не ги ядосвам) и ме успокояваше и обясняваше какво се случва в момента, но и след раждането дойде на следващия ден да ми покаже как се кърми, а то някак не ти идва отвътре да го знаеш, че трябва да те заболи и да се стисне зърното. На съседното легло едно момиче раждаше и викаше от болка, а
всички я гълчаха, че се лигави,
а тя имаше уговорка с шефката на отделението. За два дни и половина не съм яла болнична храна (майка ми ми носеше таратор в кофичка), не съм влизала в тоалетната за повече от 2 минути, и то само за да промия шевовете с вода и смрадлика, донесени пак от майка ми, хлебарки лазеха по стените в стаята и не гасяхме лампите. Вероятно защото сме лигли, това ни правеше впечатление. Тръгнах си с 200 км/ч от болницата. Благодарна съм, че родих бързо и без усложнения, и че детето ми също не “създаде проблеми”. Благодарна съм и на акушерката Ваня, но все се питам, ако нямах уговорка, КОЙ щеше да се държи нормално с мен и КАК щеше да протече раждането. Ей такива едни мисли ми минават през главата тези дни - липсва човечност като цяло ...”
2. “Ами, факт е това отношение - да. преживява се една от малка до голяма касапница с ражданията в България. Сега, като се връщам назад, ако не бях толкова изтощена, шокирана, безпомощна тогава - вероятно щях да набия някого от така наречения персонал, а после щях да осъдя болницата, която представляват, задето от уж нормално раждане едва не си загубих детето! Освен шока с отношението, после сечта продължава с немарливост, бъркане на медикаменти и инструменти, паника, циничните овиквания и т.н.”
3. “Кошмарни са спомените ми от двете ми раждания. Те бяха лесни и бързи, но отношението, униженията, обстановката, няма да успея да се отърся от тях! Благодарна съм, че дъщеря ми роди в Германия и че там отглежда детето си! Абе не става дума за това дали е нужна клизмата. Ама докато я правеха на мен, санитарка и сестра обсъждаха втората обица на ухото ми, все едно не съм там, вулгарно и отвратително. Накрая стигнаха и до “що не си тури и на оная работа?”.Това, след като
15 мин. не ми вярваха, че съм родилка,
нямала съм вид на такава. Никакви увещания, че терминът ми е вчера, че ми е втори път, не помогнаха. Когато мъжът ми им завря бележката направление, най-после я погледнаха и ме пуснаха. Оставиха ме половин час в приемна сама и когато се развиках в коридора, че раждам извикаха лекар.След 15 минути бях родила. Едва свариха да ме качат в отделението.”
4. “Важен е докторът, а не болницата!", така ми каза приятелка като напредвах с бременността. Отидох при нейния и само като го чух как иронично почна да ми обяснява за видеозона си, казах, “Тука няма да раждам!” “Родих в “Токуда” и мога да кажа че имам само добри спомени, не мога да разбера хора, които си купуват кола със заем не съвсем по джоба им а отиват да раждат в “Тина Киркова”! Само като чуя името и ме облива върл комунизъм и произтичащите от това последствия...”
5. “Всяка раждала българка може да напише тонове за лошото отношения в родилното. Когато аз раждах, се падна неделя. Явно са искали да си починат лекарите, особено една от акушерките. Защото, когато виках от болки и нямаше кой да ме чуе, тази въпросната акушерка четеше вестник и ми викаше възмутено. “Ей, не се спряхте днес! Какво си се развикала, ма, няма само тебе да слушаме, не си единствената, която раждаш...” Е, вярно, че аз пък бях 11-та поред, точно в неделен ден, в който явно са мислили да почиват ...?
Но бях щастлива от факта, че детенце беше здраво и всичко друго нямаше значение. Но това с вестника и тона не се забравя! Не говоря изобщо за хлебарките в стая и за това, че ми откраднаха от шкафчето шоколада, който мъжът ми купи, ако загубя кръв... само не успях да разбера
защо ми откраднаха и чифта чорапи, които си бях взела в резерв...
Вярно, че беше преди 15 години, но както чета, и сега не е много различно!”
6. “Съгласна съм и за страха, и за хлебарките, и за лошото отношение, и за тоталното равнодушие. И за корупцията също, и затова, че даже и да си платил, пак не получаваш сигурност и добро отношение, защото няма как да дадеш на всички. Много е жалко, че нищо не се променя...”
7. “Родих на 19 г. Може би затова бях толкова безпомощна, но в първата си “най-щастлива” нощ плаках, че имам момиченце. И че то един ден ще преживее целия този унизителен ужас. Няколко дни по-късно, естествено, не мислех така. Сега толкова се гордея с нея! Тази публикация възроди отдавна погребаните гадни спомени и съм абсолютно сигурна, че от животинското отношение към родилката до животинското отношение към новороденото, което те дразни, има само една крачка. Затова заглавието “Най-предвидимата трагедия” събра толкова внимание. Защото е вярно! И ако и този път не привлечем вниманието на обществото към нашите "срамни" и дълбоко болезнени тайни, ще се радваме, когато внуците ни се раждат на друго място и си говорим с тях по скайпа на английски.или на немски .Е, моята нали вече е на 24 ..”
8. “Две раждания в БГ в държавна болница. 2007г и 2013 г. Раждах при лекар, на когото имам изключително доверие....първото раждане беше и в 32 г.с. Естествено, преминах през гадната клизма и двата пъти. Въпреки, че съм секцио. Втория път бях в интензивно 24 ч, чак грубо и брутално отношение нямаше... но 5 дни си ме беше страх. Един гадничък, подсъзнателен страх и притеснение че си на място, на което нямаш контрол. Нямаш контрол над себе си, детето си... не знаеш на кого ще попаднеш и какъв ще му е кефът. Попадаш в една крайно недружелюбна среда и се чувстваш като натрапник. Представям си ужаса на жените, които са били подлагани на какви ли не издевателства, психически или физически.”
