Катя седеше до прозореца и слушаше виелицата, която бушува навън. Григор я прегърна нежно.
В семейството Катя беше наречена „дете на високосна година“. Тя се роди късно, във високосна година и боледуваше много от ранна възраст. По-големият й брат Росен, който тогава беше на четиринадесет, се срамуваше от по-малката си сестра. А бащата Левко съвсем се усъмни, че Катя е негова дъщеря. Лиза, майката на Катя, работеше в магазин и селото се надпреварваше да клюкарства за честите й уединения с непознати мъже.
— Нито във вашето, нито в моето семейство не е имало толкова малки деца — измърмори Левко. - И това момиче все още ходе право под масата.
Той дори рядко я наричаше по име, само сухо „момиче“. Тази неприязън се предаде и на Лиза. Единственият, който истински обичаше Катя, беше дядо й Янко. Къщата му беше на края на селото, точно до гората. Янко, бивш лесничей, дори в пенсия ходеше в гората всеки ден: береше горски плодове, билки, хранеше животни през зимата.
„Не се страхувай, грахче“, каза той на внучката си. – Гората е жива, тя знае кой идва с доброто и кой със злото.
Катя често оставаше при дядо си, особено след като отиде на училище. Янко я научи да разпознава полезните билки, да приготвя запарки и говореше за мъдростта на природата.
– Лошо ли е, че съм родена във високосна година? – попита веднъж Катя.
- Не слушай глупости - отговори дядото. – Високосната година е подарък, още един ден в годината. Само хората решават, че е лошо. А там, на небето, те знаят по-добре как трябва да бъде.
Катя беше прилежен ученик. Мечтата й била да стане лекар.
„Ще лекувам хората“, заяви тя уверено.
Но майката само се засмя:
– Каква ти лекарка!? Ще миеш подовете. С твоя ръст дори не можеш да вдигнеш кофа!
Дядото успокои внучката си:
- Не се разстройвай, грахче. Ще отидеш да учиш. Ако трябва, ще продадем кравата.
Когато Катя завършваше училище, Янко се разболя тежко. Той остави къщата на внучката си и каза:
- Не се страхувай да живеете тук. Къщата е жива, докато в нея се усеща човешкият дух. И там може би съдбата ще те намери.
Дядото си отиде през есента. Катя си намери работа като медицинска сестра в областна болница и през уикендите идваше в къщата на дядо си, за да поддържа реда.
Един ден през зимата имаше силна снежна буря. Катя дойде за уикенда да запали печката. През нощта тя се събуди от почукване на вратата. На прага застана непознат мъж.
- Добър ден. Заседнал съм на пътя. Мога ли да взема лопата?
Катя посочи лопатата, но предложи на непознатият да се стопли. Така се запознават. Младият мъж се представи като Григор. Разговори на чай, шеги и лек флирт станаха началото на тяхната история.
По-късно се ожениха. Когато им се роди син, той беше кръстен Янко - в чест на дядо си. Сега Катя знаеше, че мъже, които носят жените си на ръце, съществуват не само в книгите.
През зимните вечери, докато пиеше билков чай, Катя се замисляше за думите на дядо си: „Не бой се, грахче. Тук съдбата ще те намери.”
