В сърцето на Айдахо мистериозното поведение на бездомно куче на гробище привлича вниманието на местния гробар. Въпреки опитите да го изгонят, то остава, предизвиквайки любопитство и загриженост.
Когато гробарят разследва, той открива, че кучето пази тайна - тайна, която може да промени всичко. Тази трогателна история изследва връзките, които ни обединяват, и силата на разбирането, показвайки, че понякога най-дълбоките мистерии са скрити пред очите и чакат да бъдат разкрити.
Всичко започна с едно куче
Когато слънцето надникна над хоризонта, хвърляйки топъл блясък върху нивите и фермите на Бойзи, Айдахо, от сенките се появи малко, парцаливо куче.
Това куче беше женско, смесица от породи, с рошава козина, която изглеждаше като смесица от цветове. Беше добре поддържана, имайки предвид, че беше бездомна.
Тя имаше лоялно сърце и нос, който можеше да надуши неприятностите от километри разстояние.
Денят на кучето започваше в края на една царевична нива, където тя прекарва нощта, свита във високите стъбла, търсейки подслон от прохладния нощен въздух.
Докато изпъваше крака и се отърсваше от остатъците от сън, тя долавяше аромата на закуска, носещ се от близката селска къща.
Следвайки носа си, кучето притичваше до фермата, където г-жа Дженкинс поставяше купа с отпадъци за собственото си куче, голям, дружелюбен лабрадор на име Макс.
Бездомното куче се приближаваше предпазливо, махайки опашка неуверено, докато чакаше г-жа Дженкинс да го забележи.
„Здравей, приятелко“, казваше г-жа Дженкинс с топла усмивка. „Гладна ли си?“ Тя бъркаше в торбата с отпадъци и хвърляше няколко хапки на бездомното куче, което жадно ги изяде.
След импровизираната си закуска, бездомното куче продължаваше пътя си, скитайки из нивите и пасищата, поздравявайки кравите и конете, които лениво пасяха на утринното слънце.
Приятелска среща с фермер
Веднъж тя мина покрай млечната ферма на Джонсън, където г-н Джонсън беше зает да дои кравите. „Добро утро!“, каза г-н Джонсън и приятелски потупа кучето по главата. „Тръгваме към ново приключение, а?“
Пътуването на кучето го отведе през покрайнините на Бойс, където тя душеше оживените улици, избягвайки колите и пешеходците, докато вървеше.
Тя спря да пие от една локва, после продължи по пътя си, носът й я водеше към сърцето на града.
Създаване на връзки с всички
С напредването на деня кучето си проправяше път из града, като събираше отпадъци тук-там и дори си намери няколко приятели по пътя.
Срещна група деца, играещи в парка, които я нахраниха с обяда си и я почесаха зад ушите.
Пътищата й също се пресякоха със стареца Томпсън. „Здрасти, приятелю“, каза старецът Томпсън, хвърляйки на кучето коричка хляб. „Имай предвид, че не бива да се забъркваш в големи проблеми сега.“
Намиране на място за почивка
Когато слънцето започна да се спуска, хвърляйки дълги сенки над града, бездомното куче се озова в края на гробището в покрайнините на града.
Тя се луташе из редиците от надгробни плочи, душейки любопитно цветята, оставени по някои от гробовете.
Докато се настаняваше да нощува до стар, счупен надгробен камък до едно дърво, тя нямаше представа какво ще донесе утрешният ден, но това нямаше значение.
Събуждане в гробището
Когато първата светлина на зората обагри небето в меки нюанси на розово и оранжево, бездомното куче се раздвижи от мястото си до стария, счупен надгробен камък.
Тя изпъна крака и се прозя, след което погледна назад към надгробния камък, който бе изследвала предишната вечер.
Нещо в надгробната плоча бе събудило любопитството й и тя не можа да устои да се върне да погледне отново.
Тайни, заровени отдолу
Тя се приближи до надгробния камък и започна да души наоколо, опашката й махаше от вълнение. Слънцето се издигна по-високо в небето, хвърляйки топъл блясък върху гробището, докато кучето се въртеше близо до надгробния камък.
Тя опипваше меката земя, изкопаваше малки дупки и ги запълваше отново. Ушите й бяха наострени, сякаш се ослушваше за нещо.
Тя заобиколи надгробния камък, с нос към земята, следвайки аромат, който само тя можеше да долови.
Мистериозна мисия
След няколко минути кучето изглеждаше доволно от това, което правеше. Тя се облегна на краката си и изпусна доволна въздишка.
Не след дълго тя изтичаше щастлива от гробището като на мисия, която нямаше търпение да изпълни.
Без да знае кучето, погребалният служител на гробището пристигна рано тази сутрин, за да се погрижи за земята, и той наблюдаваше с любопитство как бездомното куче излиза от гробището.
„Здравей, момиче“, извика гробарят, но кучето не му обърна внимание и изчезна надолу по пътя с пружинираща стъпка.
Гробарят поклати глава, чудейки се какво е привлякло кучето на гробището толкова рано сутринта и какво я е пленило толкова.
Той си отбеляза мислено да я следи за в бъдеще.
Позната гледка
През следващата седмица бездомното куче стана още по-позната гледка в квартала, често виждано да се скита по улиците или да се излежава на слънце пред местния хранителен магазин.
Но имаше едно място, където винаги можеше да бъде намерена в определено време: задната веранда на малка, порутена къща в края на улицата.
Къщата принадлежеше на момче на име Томи, самотник, който държаше предимно на себе си.
Томи беше дребен за възрастта си, с разрошена кестенява коса и срамежлива усмивка. Той прекарваше по-голямата част от времето си на закрито, четейки комикси или играейки с играчките си.
Но когато видя бездомното куче да се мотае около задната му веранда, нещо в него се раздвижи.
Чувстваше роднинска връзка с малкото кученце, което изглеждаше също толкова аутсайдер, колкото и той.
Един ден Томи реши да се приближи до кучето. Той измъкна малко храна от къщата — сандвич и ябълка — и внимателно я постави на земята близо до кучето.
Първоначално кучето беше предпазливо, но когато Томи се отдръпна, тя колебливо се приближи до храната и започна да яде.
От този ден нататък кучето чакаше до задната веранда на Томи всеки следобед и Томи се измъкваше да я нахрани.
Име и обещание
Той я кръсти Снарф на герой от любимия анимационен филм на баща му, докато растеше, и те бързо станаха приятели.
Томи щеше да седи със Снарф с часове, говорейки с нея, сякаш беше човек. Той й разказа за любимите си комикси, за мечтите си да стане супергерой и за самотата си в училище.
Снарф слушаше внимателно, опашката й махаше в знак на разбиране. Един ден, докато Томи хранеше Снарф, той чу майка му да го вика от къщата.
.........................................
Минаваха дни и животът на Снарф протичаше по един и същи начин. Тя изминаваше всеки ден същия маршрут и правеше същите неща, когато един ден гробарят забеляза от кой гроб се отделя и се старае бързо да се отдалечи от мястото, но все пак той успя да я види и реши да отиде и да разгледа наоколо. Когато приближи, усети че около гроба става нещо необичайно и се чуваха странни звуци. Гробарят пребледня и бързо се отдалечи, без да се обръща назад....
След още няколко дни той видя кучето да се приближава към гроба и любопитството му надделя над страха, грабна една пръчка за кураж и проследи Снарф отдалече, като бавно започна да се приближава към мястото, където кучето се беше спотаило. Когато обаче беше вече съвсем близо, той осъзна какво вижда, поклати глава, изплю се настрани и си каза, как може да е бил толкова глупав! Широка усмивка се появи на лицето му и той се приближи още до импровизирана бълрога, кадето Снарф кърмеше своите малки кученца.
.PNG)
Изглежда, младата майка беше доста умна, защото беше избрала това наистина подходящо място, далеч от човешки погледи и други животни, които можеха да наранят потомството й.
Снарф видя гробаря и се напрегна в първия момент, но като чу дружилюбния му, успокояващ тон, започна да маха с опашка. Разбира се, кученцата не можеше да останат там и мъжът реши да се погрижи за тях и майка им, докато отраснат и им намери подходящи стопани. Нямаше да е лесно, но човекът живееше сам и знаеше, че това е най-доброто за майката и нейните бебета, иначе не беше сигурно, дали ще оцелеят.
Като начало, гробарят нахрани Снарф и започна да прибира едно по едно кученцата в голам кашон, след което ги качи заедно с майката в пикапа си и ги занесе у дома, където всички щяха да открият своя нов дом.
.PNG)
