Новината за смъртта на първородния президентски син – 14-годишния Филип Плевнелиев, стъписа и покруси всички. „В годините след така наречения демократичен преход изплащаме тежка карма с повишена детска смъртност! Това трябва да ни „каже” нещо, но ние не го „чуваме” и не си взимаме поука”, твърдят езотерици.
Според тях невинните жертви били кръвна дан за „греховността на владетелите ни още отпреди столетия назад”.
Едва ли има човек с нормален разсъдък, който да не се парализира от всяка подобна загуба или да не оценява, че няма по-голяма скръб в живота от тази да погребеш рожбата си. Така че ако трябва да погледнем „езотерично” на траурното събитие – смъртта на президентския син, на смъртта и на децата на предишни първи хора в държавата ни, на което и да е българско дете, то смисълът вероятно е този, че онази Сила, която ръководи съдбата на една нация, понякога прави така, че бележи с тази скръб именно личните люде на една държава, за да може скръбта на поданиците им да осмислят живота си. Въпросът е какво трябва да направим, че да се „откупим” от тежката си карма...
Смъртта на Филип Плевнелиев е била неизбежна
твърдят лекарите. Диагнозата била рядка и без проявления. По тази причина вероятно дори родителите на момчето не са знаели за нея, щом като са му позволили да спортува.
Най-смисленото от всички съболезнования до Плевнелиев, което народното издание забеляза, беше това на поета, писател и публицист Добромир Банев, който написа на страницата си във фейсбук няколко изречения, които казаха всичко: "Когато родител загуби детето си, губи радостта от живота завинаги. Злобата убива бавно и мъчително. Мъничко да се смирим, още не е късно", написа той по повод абсурдното хейтърство по форумите с лайтмотив „така му се пада на Плевнелиев”?!? Странно защо обаче повечето съболезнователни текстове от популярните българи – политици, интелектуалци и пр., са отправени до президента, не и до майката на трите му деца?!? „Кураж и сила, г-н Президент!...", написа музикантът Веско Ешкенази, и не бе единственият с такова обръщение. Неглижирането на скърбящата майка в този момент и изтъкването на съпричастност единствено към бащата президент трябва да ни говори за нещо, което няма защо да коментираме – сервилността винаги е била трайна черта на нашенската народопсихология.
Прокоба
Преди 22 години, само на 22, почина една от дъщерите на Мария и Желю Желеви – първата ни следдемократична президентска двойка. Йорданка Желева се обеси на стълба в президентската резиденция в Бояна, след като преди това е имала два неуспешни опита да сложи край на живота си. Първо си е рязала вените, после се е тровила със сънотворни и накрая въжето слага края на младия й живот. Преди да почине, опечалената майка на момичето Мария Желева даде покъртително интервю, в което за пръв път изплака публично най-съкровената си болка: „На 20-ия ден от смъртта на Данка чух хора да крещят:
“Да ти умре и другата дъщеря!”
Едно ми е останало от три деца. Станка ми е втората, Данка ми е третата. Две деца съм погребала!..”, изплака Желева. По-нататък в същото интервю тя за пръв път си позволи да изрази мнение за президента Плевнелиев и семейството му: „Добър, лош - аз не мога да коментирам. Той е президентът на България. До всеки един човек по нашите, българските, ориенталските разбирания, трябва да стои една жена. Майка на три деца. Ами, булка, застани до мъжа си! Застани там! Не казвам нищо лошо, нищо хубаво. Как да кажа, като нищо не знам за тях, но съпругата трябва да бъде до мъжа си”.
У всички будеше недоумение, че Плевнелиеви разчупиха този „нашенски” и „ориенталски” модел за семейство, както го окачестви Желева. Росен Плевнелиев мъжки защити друг модел на поведение – той обяви, че ще държи семейството си настрани от публичността и желязно спази това условие. Сега отново ни помоли да не експонираме семейната трагедия. Желев ни беше помолил за същото, когато изгуби дъщеря си. Минаха много години, преди да каже в ефир, че самоубийството на Йорданка може да се дължи на нейната дълбока чувствителност, която не могла да понесе скандала с „Боянските ливади” и упреците към него... И други хора бяха на това мнение – че крехката психика на момичето не е издържала на натиска.
С царско величие постигна тази дистанция с простолюдието и царят премиер Симеон Сакскобургготски. Той нито веднъж не каза повече от едно „протоколно” по съдържание изречение за тежкото състояние на първородния си син Кардам Търновски. От катастрофата през 2008 г. та до смъртта му през април т.г. Мнозина от враговете на монархията и на Симеон конкретно прозряха зад състоянието на княз Кардам пръста на Възмездието над баща му – не можеха да простят на Царя нито за тройната коалиция, нито за това, че си върна имоти и гори.
Не му прощават и сега - след смъртта на Кардам
Всеизвестно е, че Симеон е непроницаем – човек, който завидно владее нервите си, но въпреки това нямаше как да не забележим, че скръбта по сина му е голяма и че това пролича при интервютата след заупокойната литургия, отслужена от патриарх Неофит. „Нещо в него се пречупи след катастрофата на Кардам”, казват доближени до Сакскобургготски и стигат и по-далеч – че в последните години той бил изгубил волята си и по този начин и изпуснал юздите над НДСВ.
Че състоянието на сина му се е отразило като на обикновен баща, ако и да се мисли за цар, е факт. Същото казват и биографите на Живков – че някогашният Първи държавен и партиен ръководител изключително се променил след смъртта на дъщеря си Людмила и отслабил властта над враговете си вътре в партията, благодарение на което стана факт и свалянето му, и самият Десети ноември. Мистериозната смърт на жената, която по думите на мнозина „бе изпреварила времето си”, и до днес се разплита от биографи на Живков.
На изпращането в последния земен път на Людмила се стичат над 100 хиляди души. Според историци у нас е имало само три такива „големи” погребения - нейното, на цар Борис и това на Георги Димитров. На 21 юли 1981 г. на обяд Българското национално радио съобщава новината за смъртта на Людмила Живкова. Народът е стъписан и не може да повярва. Тръгват всевъзможни слухове за смъртта на 39-годишната дъщеря на първия човек в държавата и в партията. Живков е на 70, а
Людмила е възприемана като вероятния му наследник
Според биографи на Тато той не обичал да коментира смъртта на любимата си щерка, стаявал мъката си, но тайно в себе си бил раздиран от съмнения. Днес, когато е ясно, че тогава, в далечната 1981 г., са скрили деня и часа на смъртта на Людмила Живкова, а резултатите от аутопсията й не са оповестени, съмненията стават още по-големи. Убийство по политически причини, самоубийство или свръхнатоварване е причината за нейния край?! – Живков си отиде от този свят, без да спомене и дума коя от версиите приема за най-достоверна. Мистерията остава дълбоко забулена от времето, което сложи историческа черта между „преди” и „сега”. Но, както се вижда, животът е пълен с „повторения”, някои от които определено застават на границата между мистерията и реалността. На нас, простосмъртните, не ни остава нищо друго, освен да гадаем върху тях и да търсим поуките…
