Майка ми винаги е била силна жена. Тя ме отгледа сама, откакто баща ми ни напусна, и аз винаги уважавах усилията й и се опитвах да бъда добра дъщеря.
Всичко започна с едно обаждане, когато майка ми ми се обади вечерта. Стоях в кухнята и приготвях вечеря за двете си малки деца. Съпругът ми Марко току-що се беше върнал от работа и си почиваше във всекидневната.
- Здравей, мамо, как си? - попитах, държейки телефона с рамо, докато бърках супата.
- Реших, че е време да се преместя при вас, каза тя уверено.
- Защо? Можем да се справим сами.
- Ти и Марко се нуждаете от помощ. Имате две малки деца и сте твърде заети, за да организирате всичко. Баба ще помогне!
- Мамо, но ние наистина се справяме сами, опитах се да възразя.
- Това не се обсъжда, решението е взето.
Оставих телефона и погледнах към Марко. Той веднага разбра, че нещо не е наред
- Какво се е случило?
- Мама се мести при нас. Тя вече е решила.
Следващите няколко дни минаха в подготовка за нейното пристигане. Разбирах, че иска да помогне, но също така знаех, че намесата й само ще усложни нещата.
Когато майка ми най-накрая пристигна, проблемите започнаха веднага. Тя веднага започна да ми нарежда как да отглеждам децата си и да водя домакинството си. Мислеше, че съм прекалено мека с децата и че имат нужда от строга дисциплина.
- Анна, не можеш да правиш това с деца. Оставяш ги да правят всичко“, каза тя, когато оставих децата да играят още 10 минути преди лягане.
- Мамо, ние с Марко решихме да отглеждаме децата така, че да се чувстват свободни и щастливи.
- Знам по-добре, отгледах те сама, не съм забравила!
Дори Марко, който обикновено беше много спокоен, започна да губи самообладание.
- Мамо, моля те, остави ни сами да решаваме как да възпитаваме децата си. Оценяваме твоята помощ, но можем да се справим сами.
- Как можеш да седиш и да гледаш как правите грешки!? Отгледах сама дъщеря си и знам кое е най-доброто!
- Беше много отдавна, мамо. Сега това е нашето семейство и ние сами знаем какво трябва да направим.
- Ти си неблагодарница! Просто искам да помогна, но ти дори не ми позволяваш да кажа нито дума.
- Помощта е едно, а контролът и налагането на собствени правила е съвсем друго. Това е нашият дом, мамо!
- И какво предлагате? За да изчезна? Да мълча и да не казвам нищо? Това няма да се случи!
- Е, ако е така, тогава си събирай нещата и се прибирай! – избухнах ядосана.
Мама замълча за няколко минути, гледайки ме напрегнато, след което рязко отиде да си събере нещата. Двадесет минути по-късно тя излезе от апартамента с куфарите си. Оттогава не сме говорили с нея. Няма да съм първата, която ще се обади, защото съм сигурна, че съм постъпила правилно. Ако някой трябва да направи първата крачка, това е тя.
