Миглена Ангелова не е просто популярна родна тв водеща. Тя е от личностите, които винаги предизвикват интерес с появата си.
По традиция Миглена се доверява единствено на народното издание, когато има какво да каже. Ето и нашия разговор.
- Меги, преди броени дни се върна от поредното си пътуване до Китай, където работиш усилено над два много мащабни проекта съвместно с китайския телевизионен канал за икономически новини. Докъде стигнаха те?
- Напредват. За единия - наистина мащабен проект - съм подписала декларация за конфиденциалност, така че няма да го обсъждам на този етап. За другите, по-малко мащабните проекти, мога да говоря. Те са свързани с популяризацията на нашата страна в Китай. Държа да подчертая, че няма как да се случат нито сериозни инвестиции, нито активизиране на бизнеса, нито ще потече потокът китайски туристи, както обещаваше г-жа Ангелкова, ако хората помежду си не се “познават”. Имам предвид онова познаване, за което съдейства телевизията. И май, засега поне, единствено тя. За да избереш една страна, за да я посетиш, трябва да знаеш за нея, да я харесаш.
Преди да я видиш, трябва да я пожелаеш
иначе я заобикаляш. Именно с тази цел - да съдействаме на България - миналата година съвместно с “Шанхай медия груп” - една от най-големите медийни компании в Китай и “най-капиталистическата”, както я наричат в САЩ, направихме филм за инвестиционния климат в България в рамките на много гледано предаване - “Fortune Geography Weekly”, в два поредни негови епизода. Подкрепи го българският бизнес. В България има мислещи, знаещи, солидни, сериозни бизнесмени. Всички, които участваха във филма, стоят достолепно в кадър и аз се гордея с тях. Филмът се излъчи с успех, повториха го, нашият генерален консул в Шанхай застана зад него и уведоми колегите си там за предстоящото излъчване. Показаха го и на един от сериозните инвестиционни форуми в края на миналата година. Много рядко съм доволна от постигнатото, но засега всички проекти с Китай ми носят усещане за максимално ползотворно свършена работа в едни доста трудни условия. Трудни заради езика, заради обемите знания, които трябва да имаш, заради различната култура, която трябва да осмислиш, и т. н.
В края на тази година предстои работа с колеги от още по-големия канал на “Шанхай медия груп” - за икономически и политически новини. Обект на интерес са бъдещият президент на България, кметът на София - г-жа Фандъкова, която колегите вече индиректно харесват, защото знаят отношението ми към нея, някои други ключови фигури от икономическото управление на страната, и, разбира се, отново бизнесът - този път от малко по-различен ъгъл. Неотдавна една приятелка ми разказа, че с нея са се свързали хора от Китай, защото харесват България. Тя, разбира се, веднага попитала откъде знаят за България. Отговорът бил: “Гледахме по телевизията”.
В Сюенчън от древността и до наши дни се правят китайската оризова хартия, мастилото и четките за калиграфия
- Колко важна е ролята, която имаш сред китайските си колеги в телевизията? Пишеш във фейсбук-профила си, че там, за разлика от тук, си не само фактор, но и човек, на чиито умения много се разчита. И значи ли това, че не се чувстваш достатъчно призната в България?
- Не считам себе си за фактор дори вкъщи. Но вече съм убедена, че истинската си цена осъзнаваш единствено извън България. У нас по традиция, която вярвам, че е на изживяване, не ценим лидерите, не ценим знанието, постиженията, реализацията. При нас е сгрешена посоката: вместо незнаещите да се стремят към знания и умения, ние се опитваме да умножим по нула можещите,
за да се чувства добре идиотът
Отново казвам: вярвам, че този парадокс ще се изживее, защото иначе просто ще ни убие. Една от причините толкова много да харесвам Китай е отношението към лидерите в широкия смисъл на думата. Докато у нас се превъзнасят по всеки, който “има идеи”, които не реализира цял живот, то там са важни постиженията, малките, но реални крачки. Това много ми харесва.
А по отношение на признанието… Звучи ми като “пост мортем”. За мен винаги е важно създаването, изграждането и, когато виждам, че се получава, че се случва от нулата и в кратък срок - това ми носи спокойствие, вътрешен мир, самочувствие. Когато сега в Сюенчън пред очите ми подписваха споразумението за побратимяване с Пазарджик, изживях онези 5 минути чисто щастие, защото това е още един мой реализиран проект. Реализиран. Името ми беше подчертано от китайските лидери във всички официални изказвания. Осъзнах, че във всичко и винаги стоят конкретните човешки отношения и личностите са изключително важни.
- Много хора днес те асоциират с емблематичното предаване „Искрено и лично”, но с този филм и усърдието ти в Китай, като нищо ще се добави още един щрих в медийния ти образ…
- И кой ще го рисува този образ (усмихва се)? Имам щастието да съм от хората, които не се интересуват от лаври и от това кой колко дълго ще ги помни, какво ще оставят след себе си и т. н. Не искам никой да ме помни, не искам да липсвам. Искам да бъда щастлива днес и сега, тоест да се усещам жива. Да съм жива, т. е. щастлива означава, че децата ми са добре, че децата на децата ми са също добре и че работата ми е с мен. Моята работа е моят живот. Не работя, за да живея, а живея, защото работя. И именно това ме избутва към нови хоризонти, за които никога не съм имала смелостта да мечтая.
- А липсва ли ти работата в българската телевизия? Липсва ли ти „Искрено и лично” – такова, каквото го видяхме последно преди две години? Мнозина и до днес питат кога ще се върне предаването на екран…
- Липсва ми общуването със зрителите. Работата в българска тв - не. В момента обективните условия на нашия тв пазар са такива, че - как да се изразя по-ясно -
журналистиката е неуместна
А аз съм журналист, че и продуцент. Знам как се прави и както вече казах, знам, че работата е моят живот. Как да правя компромиси с живота си? Няма да оживея(усмихва се).
- Правиш филми и с колеги от Дания и Русия. С кого ти е най-лесно и ефективно да работиш? И има ли изобщо ситуацията база за сравнение с всичките години, в които си била на екран в България?
- Опитът от работа с колеги извън България развива и дава самочувствие, но не те променя. Както си вадех душата, когато правех неделните издания в РТВЦ-Русе, така се самоизтормозвах в “Искрено и лично”, така се самоизмъчвам и сега. Преди няколко години попаднах на едно предаване в РТВЦ-Русе и видях рубриката “Тема на седмицата”. Това беше моята рубрика, с която влязох в ефир. Колегите тогава казваха, че е авантюра да занимаваш някого цяла седмица с едно и също, пък дори и от различни гледни точки. После вдигнаха ръце, но рубриката си е жива и досега, мисля, повече от 20 години. По онова време генерален директор на БНТ беше Хачо Бояджиев. Лесно и ефективно в една телевизия се работи само ако ръководството й разбира и осъзнава какво означава телевизията за хората. Все едно дали се намира в Дания, Русия, Китай, България, Етиопия и т.н. - важно е кой я ръководи и на какви компромиси е способен. Умри или напусни. Обичам това журналистическо правило: ако не можеш да говориш истината, ако не можеш честно да информираш - умри или напусни. Тази професия не е за всеки.
- Миналата година беше решила, че ще правиш собствена телевизия. Тогава каза: „Звучи мащабно, но би било смешно, ако аз не се движа в тази посока!”. Докъде стигна в реализирането на тази цел?
- До подписване на споразумения за конфиденциалност. Но не собствена, нека я наречем съвременна и по разработен с мое активно участие проект. За подобен проект трябва волско търпение. Не зная защо съм употребила думата “смешно”, по-уместна е “жалко” - наистина би било жалко, ако не се движа в тази посока!
- А помниш ли още емоцията или пък притеснението от първите си стъпки в телевизията? Преди това си работила два месеца и в радиото…
- Ха-ха, няма нужда да помня - аз ги живея всеки път. Където и да съм, каквото и да правя, колкото и да съм подготвена, каквито и мерки да съм взела предварително, а аз предвиждам и най-малките детайли - винаги се притеснявам, никога не съм доволна от себе си и твърдя, че няма такъв безпощаден критик, каквато съм аз по отношение на себе си. Така и ще си умра - неудовлетворена перфекционистка. Може би затова са ми толкова ценни напоследък моментите, когато виждам резултатите от рефлексите си, от професионалната закаленост.
- А как „Искрено и лично” години по-късно те запозна с цветовете в живота – защото си признавала неведнъж, че преди предаването нещата са били в черно и бяло?
- Да, моето мислене беше резултат от времето си - двуполюсно. Приятел - враг. Лошо - добро. “Искрено и лично” най-много помогна на мен. Предаването промени живота ми. Сблъска ме с хора, които не избирах аз. Изведнъж съвсем непознати хора започнаха да ме мразят. Други - да пишат някакви измислени гнусотии. Трябваше да свиквам с това, да го приема, да разбера и едните, и другите, и най-вече себе си. Така започнаха да се появяват цветовете. Нито бялото вече беше само бяло, нито черното - само черно. Осъзнавам, че това е подарък от съдбата. Скъпоструващ подарък. Сега изпитвам само благодарност - дори към враговете, които винаги съм си ги избирала да са силни, към жълто пишещите, към хората, които вбесявах и те на свой ред ми отнасяха ушите по телефона с какви ли не думички. Доволна съм от живота си именно защото е цветен.
- Кога си била най-разочарована?
- Най-разочарована? Не помня. Най-много ме боли, когато ме разочарова човек, когото съм считала за силен, а той се окаже слаб. Но подобни моменти напоследък са рядкост, защото доста добре овладях очакванията. Мисля, че преценката ми за хората е по-точна вече.
- Харесвам едни твои думи, които всъщност те представят най-добре: „Да отгледаш едни страхотни криле у хората, които да ги носят във висините – това е чудесно! Но аз не искам никой да пречупва моите криле – и не съм го позволявала на никого!”.
- Да, птиците не мислят за слава и величие - затова летят високо. Отглеждането на криле е работа на родителите. Мисля, че това е единственият наистина ценен подарък, който могат да направят на децата си. Затова кипвам, когато чуя някоя невежа мама да търгува любовта към детето си - ако не направиш еди-какво си, няма да те обичам.
С два пръста мога да ги удуша
както и глупавите им мъже, които не мислят какво причиняват на света. Дълга тема.
- Не мога да не те попитам какъв процент достоверност има в слуха, че тази есен именно ти ще бъдеш „черешката на тортата” в риалити формата „ВИП брадър”?
- На слуховете не трябва да се обръща внимание, а и каква черешка съм аз. Аз съм по-скоро скучна торта.
- Перифразирам една популярна реплика – Скучна, ама торта! И все пак – какво е принципното ти отношение към подобен тип социални експерименти? И колко тънка е границата между психологията и откровения жълт оттенък в подходите към участниците в такива риалити формати?
- Във “ВИП брадър” за пръв път ме поканиха през 2008-ма и оттогава, мисля, нито веднъж не са пропускали. Знаеш колко съм се тръшкала по повод всякакви риалити формати в нашия ефир. Най-вече затова, че известни харесвани хора изглеждат жалки, видимо участват заради хонорара. Елинор Рузвелт е казала: “Никой не може да те унижи, ако ти не унижиш себе си”. Напоследък си мисля, че когато се гнусиш от политиката, няма как да очакваш да те управляват качествени хора. Не е разумно. Когато си убеден, че парите отиват само при крадците, няма как в страната ти да се случи средната класа, защото ти няма да поискаш да си част от нея. Когато не ти се занимава с качеството на медиите в страната, ти няма как да очакваш те да вършат работата, заради която ги има. В обществото няма вакуум - всяко отстъпено от умните хора пространство веднага се заема от някого. И няма гаранции, че заемащият пространството ще е по-умен от теб. Обратното е по-вероятно поради много причини. “Брадърите” се правят от сериозни екипи. През годините се запознах с тези хора и ги уважавам. Дали мога да се впиша в подобен формат, как бих изглеждала - не зная. Може би някога ще разбера и това, както и дали качеството на хората вътре в Къщата е по-значимо от стремежа така да се смъкне нивото, че да могат да гледат и малоумните (смее се).
Едно интервю на Анелия ПОПОВА
Децата й я приземяват
Не зная какво е моето значение в живота на децата ми, но подозирам, че тяхното в моя е в пъти по-голямо. Те имат таланта меко да ме приземяват, когато се вживея в ролята на родител. Ние не се съветваме много - ние се придържаме, когато някой тръгне да пада или ако е паднал - пооблизваме удареното и изправяме на крака, изповяда журналистката.
Иска да е две идеи по-мълчалива
Перфекционизмът може да бъде изключително досаден. Искам да бъда две идеи по-мълчалива и да не реагирам мигновено на всичко. Вече убедих себе си, че нещата, които наистина зависят от мен, са предимно ежедневни и битови. Опитвам се да помня, че е по-добре да се плува по течението и че е напълно безсмислено да се мъчиш да променяш непроменимото. Имам известен напредък. Китайците са страхотни учители. Жалко, че толкова късно докоснах тази култура, в която просто няма да ми стигне времето да се задълбоча, смята Мадам “Искрено и лично”.
