Това е историята на една лекарка от София, която разплака мнозина и изобразява тъжната истина в страната.
Емоционалната история ще ни напомни, че ни трябва малко късмет и че трябва да ценим това, което имаме, въпреки че нямаме много.
Историята на докторката я предаваме без съкращения:
Влизам в родилното. На масата лежи младо момиче, което е на 20-ина години, слабо, с тъмни кръгове под очите. Акушерката дойде и ми каза: Жената е с откритие шест сантиметра. Терминът на раждането е края на следващия месец, а бебето й още е малко.
"Как се казваш", питам жената
"Милица", казва тя
"Откъде си", продължавам с въпросите.
"От тук", казва: "тук се омъжих".
"Добре Милица, защо си толкова слаба? Ядеш ли ти изобщо ", питам
"Да. Храня се добре. Знаете ли докторке, моят мъж работи и печели, не пие. Добър е. Всеки ден имаме хляб и нещо за ядене. Добре живея, не съжалявам ", разказва.
Започвам да се смразявам ...
Милица, имаш ли брат или сестра ", питам.
"Само сестра, но тя е в приемно семейство. Мама почина, тако ми работи по цял ден и не се виждаме често. А бях добре, чистех, готвех. Ходя на пазара и събирам това, което хвърлят продавачите. А хвърлят добра храна. Казва баща ми, Милица намерих ти мъж. И ми го доведе. Вика ми, иди дете с него, ще ти бъде по-добре с него, отколкото тук. И така се омъжих", казва.
"И добър ли е мъжът ти?", се опитвам да разбера.
"Добър е", проговори и продължава да мълчи. Само гримасата на лицето показваше, че я боли. Млада жена, която е приела реалността, бременна, която не знае какво е право на избор, неспособна в безсилието да промени нещо.
Акушерката ми носи нейния кръвен анализ. Разглеждам документа и ми спира буца в гърлото. Тежка анемия, хипопротеинемия.
"Знаеш ли, продължава ... Това е момиче. Ще се нарича Ангела. И памперси имам и дрехи...
"Добра си Милица", и казвам и аз виждам бабата. Всички мълчим. Нямаме думи. А отвътре ни стяга, боли ...
Милица ни чува, нейното слабо тяло дава цялата си сила и тя роди. Бебето е слабо, но е хубаво, плаче.
"Скъпа, мама е тук. Скъпа, дай да те целуна ", казва.
Взема я в прегръдка, целува я и плаче от щастие.
"Скъпа ти си ми единствена. Колко тежи доктроке ", пита
"Ей сега ще проверим Милица", казвам. Бебето тежи 2200 грама.
"Хубава е, наистина е красива".
Моля акушерката да донесе нещата, за да я облечем. Отива в приемната стая и носи найлонова чанта, обикновена и в нея една стара нощница, една торба с тампони и сапун.
"Милица, да не си гладна или жадна?"
"Не, ще ям по-късно. Не се притеснявайте, не ми трябва много "И за първи път Милица се усмихва.
Като излязох от родилното, ме чакаше един нисък човек.
"Аз съм мъжът на Милица. Дали е добре? "
"Да", и го виждам. Износена тениска, но чиста, голям анцуг и скъсани маратонки. Ръцете груби, с рани. "Всичко е наред, роди и бебето е добре" му съобщих. Скача от щастие.
"Моля, дайте го на Милица", казва и ми дава малка кутия с бисквити и сок. "Нека яде, трябва да кърми, а аз ще дойда утре". Аз трябва да си отивам, имам работа ...
Отивам си, пълна с тъга. Това е реалността около мен. На другия ден отивам на визитация. Мирише на сапун, измила си косата и облякла старата нощница, която е чиста.
Разбира накъде гледам, гледа ме в очите и казва.
"Всичко са ми донесли, вижте ", казва и показва на масичката до леглото. Сокове, храна, шоколади.
Даде ми, не взех .. и казвам Милица яж, ти каква си слаба, ние сме дебели.
Фалшиво се усмихвам и гледам около себе си. Тези прекрасни жени от стаята разбрали, че има нужда от помощ и ѝ донесли храна, без да я обидят в нито един момент.
"Благодаря, благодаря ..." казва Милица.
Гледам я и мисля. Колко наистина е необходимо да бъдеш щастлив? Наистина не знам ...
