„Кой отново се е промъкнал в трапезарията и е откраднал един хляб?“ — отваряйки вратата на детската стая, извика възмутено възпитателката Лидия Петрова.
- Не аз! - извика едно от момчетата. След него това потвърдиха и други.
- А, ти? - изпищя Лидия, хващайки го за яката.
Всички деца се страхуваха от тази учителка. Силният й характер и непримиримостта към нарушенията на правилата превърнаха живота на нейните ученици в изпитание. Мразеше нещата да се случват без нейно знание и след това да ги научава. Днес Сашко нямаше късмет. Той открадна хляба не само за себе си, а за да го сподели с други момчета. Но никой от тях не искаше да попадне под нейния гняв. Сашо трябваше да отговаря за всички - цял ден стоеше в ъгъла.
На следващия ден по-милата и нежна Мария Игнатова беше дежурна. С нея Сашко не изпита унижение или огорчение. Тя никога не ругаеше, дори ако някое от децата вземе храна от кафенето без разрешение. Мария знаеше, че децата растат, което означаваше, че имат нужда от повече храна. Знаеше и как да занимава децата с интересни неща, така че никой да не скучае.
Но веднага щом строгата учителка пое смяната, Сашо избяга от дома, прескачайки висока ограда.
Навън беше късна есен. Листата отдавна са паднали, но снегът още не беше. Пейзажът изглеждаше мрачен. Птиците отлетяха към топлите страни. Сашко се разхождаше из парка с разкопчано сако и се радваше на самотата си. Представяше си себе си като възрастен, мечтаещ един ден да напусне стените на детския дом с неговите строги правила. Вървейки сред дърветата, момчето слушаше шумоленето на листата и крясъците на гарваните. По пътеките от време на време срещаше минувачи с наведени очи. Сашко погледна всеки един от тях. „Вероятно всеки има дом и семейство... Защо ще имат нужда от мен?“ - помисли си той.
Изведнъж към него се приближи мъж и му подаде малък пакет.
- Ето го. Това е за теб — каза той.
- За мен? Какво има вътре?
- Бисквитка. Често те виждам тук сам. Къде са ти родителите?
Сашко се обърка, не знаеше какво да отговори и бързо избяга, стискайки пакета в ръце.
Няколко метра по-късно видя възрастен мъж на една пейка. Той седеше с брадичка опряна на ръцете си и гледаше замислено напред.
- Здравей! – поздрави Сашко, приближавайки се. Той забеляза колко тъжен е старецът и го съжали. Момчето седна до него и започна лакомо да яде сладките.
- Може ли и аз да се взема една? - попита старецът, като протегна ръка.
- Разбира се, че можете! В дома е обичайно да споделяме - каза момчето, като сложи бисквитка в дланта му. Сашка веднага си прехапа езика: Реши да не казва на никого откъде е, а сега се издаде!
- Значи си избягал от приюта? - предположи старецът. „А аз седя тук и си мисля откъде съм дошъл.“ Вървях, вървях и забравих. Ето какви сме ние старите.
Сашко въздъхна с облекчение, доволен, че старецът вече не задава въпроси.
- И изобщо нищо не си спомняте? – попита той.
- Нищо... В беда съм, в беда съм. Никой не знае кога ще му се случи това. Всички имат една съдба - старостта... - въздъхна тежко старецът.
Сашко слушаше възрастния мъж внимателно, примигвайки. Искрено съжаляваше стареца. Толкова самотен и нежелан... Сашко поне имаше собствено легло, чиния, чаша и лъжица, но този човек дори не знаеше къде е домът му. „Наистина ли няма добър човек на света, който да приюти старец?“ - помисли си той, като от време на време поглеждаше към дядото.
- Нямате ли телефон със себе си? „Може би това ще помогне“, попита със сериозен вид Сашко.
Старецът бръкна в джобовете си и извади стар, отдавна остарял мобилен телефон, като го подаде на момчето. Сашо натисна бутона и екранът светна. Изведнъж се появи нечий номер.
- Звънят ти! - възкликна радостно момчето. - Да отговоря ли?
Старецът кимна:
„Мисля, че е по-добре ти да отговориш.“ Те вероятно ще ти кажат повече.
Сашко колебливо натисна зеления бутон и вдигна телефона до ухото си.
- Здравей! - чу се разтревожен глас. - Татко, къде си!? От вечерта те търсим!
- Здравейте, не съм Вашият баща. Срещнах дядото в парка и седнах до него“, обясни Сашко.
- Дай ми адреса!
Момчето продиктува адреса на парка. След като приключи разговора, той се сбогува със стареца и побърза да се върне в дома, надявайки се да избегне гнева на Петрова, която винаги беше в лошо настроение.
- Хей момче, чакай! Сашко! - извика след него старецът. - Благодаря за бисквитките!
Но момчето не се обърна.
Връщайки се в детския дома, той внимателно отвори вратата и замръзна. Лидия Петрова стоеше на прага. Лицето й показваше очевидно раздразнение.
- Е, появи ли се! Колко пъти трябва да ти казвам: Не може да излизаш без разрешение! - викна тя, хвана Сашо за ухото и го повлече надолу по стълбите.
- Боли! - изкрещя той. -Къде ме водиш?
- Негодник! - продължи да крещи тя. Чу се звук от завъртащ се ключ в ключалката.
„Сядай тук!“, хвърли тя Сашо в тъмен ъгъл. „Ще имаш време да помислиш върху поведението си.“
Сашко се огледа. Наоколо цареше пълен мрак. През пукнатината отгоре блестеше слаба светлина и той осъзна: Това беше наказателна килия. Момчето започна да удря по вратата и да крещи, но никой не го чул. То заспа на вратата, разплакано и изтощено. Имаше сън, в който вървеше по улицата с баща си. Бащата разказваше нещо, а Сашко жадно попиваше думите му. Беше топло и спокойно до татко.
На следващия ден луксозна кола се приближи до сградата на детския дом.
- О, кой е дошъл! - възкликна възпитателката, гледайки през прозореца.
Петрова също погледна и каза:
- Ще отида да ги посрещна. Явно нашите гости са сериозни.
Тя отвори вратата с неестествена усмивка и поздрави мъжа и жената.
- Дойдохме по работа. може ли да влезем? - попита мъжът.
- Разбира се, влезте — любезно отговори Лидия, въвеждайки гостите вътре.
- Търсим момче. Казва се Сашко, на около 10 години е. Чухме, че често бяга, обясни мъжът.
- О, Сашко? — попита възпитателката с престорена изненада и се намръщи.
- Нещо не е наред с него? - разтревожи се гостът.
- Не, всичко е наред. просто...
- Заведете ни при него, помоли жената.
Лидия неохотно се насочи към стълбите, водещи към мазето.
- Искате да кажете, че Сашко е в мазето? — изненадано попита мъжът, който я последва.
- Така се случи, промърмори възпитателката, чувствайки се неуверена.
Накрая стигнаха до масивна желязна врата.
- Като цяло той е тук, каза Лидия, завъртя ключа в ключалката и отвори вратата.
Гостите ахнаха, когато видяха, че в малка стая с голи стени, сгушено в ъгъла, седи момче.
- Сашко? – ахна учудено мъжът. Той се обърна рязко към Петрова и възмутено добави:
- Какво си позволявате! Как можете да затваряте дете в наказателна килия! Кой ви даде това право! Това е незаконно!
- Сам си е виновен! Нямаше смисъл да бяга от приюта! – оправда се възпитателката.
- Знаете ли какво? Веднага се махайте и си търсете нова работа! – строго отвърна мъжът. После тихо се обърна към детето:
- Сашко, дойдохме за теб.
- За мен!? – попита неуверено момчето, гледайки недоверчиво непознатите.
- Не се страхувай — мъжът внимателно го хвана за ръката. - Хайде да се качим горе, ще ти обясня всичко.
По-късно Сашко научи, че неочакваните му спасители са съпрузи, които нямат собствени деца, и те специално са дошли в дома, за да го вземат.
- Благодаря ти, че помогна на баща ми в парка, каза мъжът, като погледна внимателно момчето. - Ако не беше ти, не може да се каже какво можеше да му се случи. В днешно време има много хора, които са способни на жестокост.
Сашко погледна мъжа и жената с недоверие, но вече с известна топлота. Струваше му се, че всичко, което се случва, е продължение на съня му за баща му. За да се увери, че не е видение, той се ощипа.
„Това наистина ли е се случва?“ – помисли си той, като му беше трудно да повярва, че скоро ще отиде при истинско семейство.
... Лидия Петрова беше уволнена в същия ден. Директорът на дома обеща, че ще положи всички усилия, за да гарантира, че никога повече няма да може да работи като учителка.
Мина малко време. Сашко тръгна към изхода на приюта, който беше негов дом почти през целия му живот. Но сега всичко беше различно. Той държеше за ръка новия си баща – мъжът, който му се струваше подобен на този от съня му.
За Сашко започва нов живот, пълен с надежда и топлина, коренно различен от този в дома за сираци. Знаеше едно - вече нямаше да се справя с грубостта и гнева на Лидия Петрова, която сега под строг надзор миеше подовете в друга институция, на съвсем друго място.
