Започнах тази година с мисълта, че трябва да споделя радостта си със семейството си - скоро ще ставам майка. Представях си как близките ми ще се радват за мен, но всичко се случи по различен начин.
Мама има три деца: Аз, по-голямата сестра Вера и брат ми Огнян.
През целия си живот съм срещала мъже, които не са ме виждали като свой партньор в живота, а са ме използвали. Някои живееха на моя сметка, други взеха пари и изчезнаха, а имаше и такива, които ме предадоха. Вече се бях примирила с идеята, че съдбата ми е да остана сама.
Беше ми трудно да идвам на семейни празници, въпреки че обичам семейството си. Брат ми и сестра ми и майка ми винаги са се подкрепяли, имали са свои семейства и аз се чувствах излишна. Болеше ме да виждам колко щастливи бяха всички около мен, а аз бях сама.
„Дъще, определено ще намериш своето щастие“, често ми казваше майка ми, утешавайки ме.
Миналата зима ходих на медицински семинар в София. Работя като хирург и това беше добър професионален опит. Там се запознах с Кирил, който организира събитието. Бързо намерихме общ език и прекарвахме време заедно всеки ден – както на семинара, така и след него. Дори не забелязах как се влюбих. Изглежда, че на моята възраст това вече не е възможно, особено след като Кирил беше по-млад от мен - беше само на 30 години.
След края на семинара продължихме да общуваме, той дойде при мен няколко пъти. Но след това той изведнъж изчезна и аз не разбрах какво се случи. Оказа се, че има семейство. Това беше голям удар за мен, дълго време не можех да дойда на себе си. Но работата ми помогна да се разсейвам.
Месец по-късно разбрах, че съм бременна. И тази новина ме зарадва. Нямах деца и отдавна мечтаех да стана майка. Здравето ми е наред, собственият ми дом и спестяванията също са наред. Бях сигурна, че мога да отгледам дете сама.
Когато отидох при майка ми за Великден и цялото семейство се събра на масата, аз с радост казах на всички, че очаквам дете. Но вместо поздравления в стаята висеше гробна тишина. Мама първа наруши мълчанието:
- Сигурна ли си, че искаш да родиш?
Бях изненадана от този въпрос.
- Разбира се, сигурна съм, мамо. Аз съм зряла жена, добре съм, мога да се справя.
- Къде е бащата на детето?
- Няма баща. Ще бъдем само аз и бебето.
Семейството ми не знаеше нищо за връзката ми с Кирил, така че новината беше изненада за тях. Скоро всички се разотидоха и след това един след друг започнаха да ме разубеждават да раждам.
- Как ще раждаш! Ти си на 40 години. Какво изобщо си мислиш?
- Детето ще се срамува от теб след пет години. Вече си възрастна. Кой би искал да се ожени за теб?
- Вече може нещо да не е наред с бременността. Как изобщо ще носиш дете?
Бях шокирана от реакцията на семейството ми. Защо не искат да бъда щастлива!? Но няма да питам никого за разрешение какво да правя с живота си. На 40 ще се оправя сама.
Сега се подготвям за раждането на дете: Гледам здравето си, купувам всичко необходимо и с нетърпение очаквам да се срещна с бебето. Кирил не знае за бременността ми и няма нужда от това. Сигурна съм, че моите близки ще съжаляват за реакцията си, когато видят детето ми.
Според вас кой е прав: Аз или семейството ми?
