Измина само месец от трагедията, която ни сполетя - баща ни почина. Той беше на 68 години, боледуваше тежко през последните дванадесет години, а през последните три години не можеше да става от леглото.
Разбрахме, че болестта на татко е нелечима и е въпрос на време, но загубата беше много тежка. И представете си моя шок, когато само 40 дни по-късно видях майка си в парка. Беше облечена в ярки дрехи, къса пола, цялата блестеше и разговаряше весело с непознат мъж.
- Мамо, къде отиваш преоблечена? — попитах.
- С Васил отиваме на кино! – радостно отговори тя.
- Кой е Васил? — изненадах се.
- Моят приятел. Ще ти обясня всичко по-късно.
Нямаше нужда обаче да се обяснява. Не можех да разбера как може да започне нов живот толкова бързо. Няколко дни по-късно майка ми дойде в къщата ми, не исках да говоря, но тя започна:
- Защо ми се сърдиш? Знаеш какво беше последното ми десетилетие!
- И кой е виновен за това? Мислиш ли, че татко искаше да се разболее?
- Дори не знаете, че преди болестта планирахме да се разведем. Баща ти имаше любовница и тогава срещнах Васил. Но когато татко се разболя, неговата Ана веднага избяга, тя вече не се нуждаеше от него. Но не можех да го оставя. Васил ме чакаше през всичките тези години.
- Чакаше татко да умре?
- Той ме чакаше! Молеше ме да си тръгна, но разбираше ситуацията и така и не направи сцена. Дори не можех да мечтая за такъв човек.
- Ако е чакал толкова години, защо бърза сега?
- Защото вече не съм млада и не искам да губя нито ден!
Не можех да приема поведението на майка ми. Скарахме се и аз й казах, че никога няма да приема Васил и не искам да го виждам. Тя отговори, като каза, че щом не искам да го виждам, значи не искам и нея. Кажете ми това нормално ли е? Как може да се държиш така в такава ситуация?
