Хепи Ванче, както я наричат всички, завършва екология в Германия, но от 10 гоини работи като стюардеса нa лукcoзни яхти. Влaдee пeт eзикa и e oбикoлилa цeлия cвят, нo вeчe иcкa дa ce зaвърнe в Бългaрия, къдeтo дa cъздaдe дoм и ceмeйcтвo, след като е останала с разбито сърце от раздялата с приятеля си миналатa гoдинa.
Разговорът с нея е под знака на усмивката, с която тя не се раздели през цялото време на участието си в риалити формата.
– Първото, което чух от теб, когато се уговаряхме за интервюто, беше: “Не знам къде се намирам”.
– О, да, много. (смее се) Аз си легнах в 5 сутринта същата вечер, страхотен адреналин. Едва на следващата вечер намерих време да си пусна финала и да видя кое как е изглеждало отстрани. И докато гледах, отново ме тресна адреналина и емоциите, и нямаше сън (смее се). Отделно са ми писали толкова много хора и почитатели, че нямаше начин да легна и да спя, всеки заслужава персонален отговор.
Физически нямаше как да се справя сама с това, затова признавам, че разчитам за помощ от две много скъпи за мен момичета – Мария и Златина, мои приятелки, които абсолютно безвъзмездно ми помагат за социалните мрежи, при това от самото начало на влизането ми във “Фермата”. С тях се познаваме още от гимназията и наистина знаят как мисля, какво точно да отговорят на всеки един човек. През цялото това време са ми поддържали профилите и продължават и в момента, милите, като си жертват от личното време, защото е имало моменти, в които по 14 часа не са ставали от компютъра. А няма как да не отговориш на хората, които са те подкрепяли.
Хората направо са изпаднали в някакъв екстаз, такова ми е усещането, защото когато победата е на такова ниво, е много специално чувството. Всъщност не аз победих, победихме всички заедно, защото всеки, който се е припознал в мен, е вярвал, че доброто ще победи. Това е 48% зрителски вот! Това разбирам отвсякъде, от мои близки, от техни приятели, от приятели на техни приятели. Уникално е чувството.
– Докато беше през цялото време в играта, кое те мотивираше да вървиш напред?
– Спортният дух със сигурност. Последните години много активно се занимавам с кросфит и това ми помогна. Калоян вика: “Хепи Ванче каква е муха, не знае какво се случва!” И да, аз наистина не знаех първоначално. Първият месец, когато бях с „маска“, усетих, че съм в игра, в която хората не винаги са толкова добри, колкото ми се иска на мен. Когато отидох на първия дуел, бях много притеснена. Тогава осъзнах, че това съвсем не е розовия свят, за който си го мисля, а е ситуацията е такава, че всеки има някакви схеми и стратегии.
При мен реално никога не е била водеща мисълта: “Влизам на дуел, за да стигна до финал”. Всеки дуел за мен си е бил мисия само по себе си. Първият дуел, например, когато излязох срещу Дана, аз не исках да я изкарвам на дуел, тя беше толкова готина. С нея сме си приятелки и досега. А тогава трябваше да изляза с нея на студа, за да се върна обратно – за да мога да отида до Поли, да си отстоявам позицията. За мен просто беше важно да остана в играта, за да си изпълня съответната мисия.
Другото е, че за мен “Фермата” беше приказка, рай, не исках да излизам навън, да напускам това място. Навън за мен нищо интересно не се случва. Не ми липсваше нито телефона, нито семейството или приятелите, защото аз съм свикнала да съм далеч от всички тях заради лодките и кръстосването на света. Във “Фермата” всеки ден беше нова динамика, никога не знаеш какво се случва, а винаги нещо ново ставаше. Много интересно и вълнуващо.
– Казваш, че нищо интересно не ти се случва в реалния живот и чак не мога да повярвам, при положение че си била на толкова интересни места по света…
– Да, така е. Факт. Те са много интересни, да, за тях мога да разказвам с часове. Но иначе, когато съм си тук, за да ми се случи нещо интересно, трябва да го организирам. Дори и за да отидем някъде с приятели, пак трябва инициативата да дойде от мен. В един момент човек се изморява да е все той водещ. А ако не организирам нищо, си седя вкъщи и нищо не се случва. Докато във “Фермата” ти си седиш и всичко ти се случва ей така, като дар от Бога. Затова исках да оставам в играта, колкото е възможно повече време. Научих толкова много нови неща, беше вълнуващо. За мен всеки един дуел беше още една седмица в рая.
– В една такава надпревара обаче, обикновено всеки показва различни качества, но и лица от себе си. Успя ли някой да те разочарова с нещо?
– Честно да ти кажа не. Единствено в онзи момент, когато виках като луда в стопанството – когато Стоянчо игра срещу чичо Митко. Остана недоразбрана тази ситуация и получих много голям хейт. Реалната ситуация и това, което не излъчиха, беше, че Стоянчо си навехна крака и цялата ферма го виждаше, коментираха, че куца с единия крак, но според тях това беше симулация. Единствено аз казах, че това няма как да е така, защото става дума за здравето. Няма как някой да злоупотреби със здравето си и това да му е стратегията, за да стигне до финала.
В един момент, когато излиза чичо Митко на арената – при положение че Стоян винаги го е подкрепял преди това, се натъжихме. В тази ситуация аз бях за чичо Митко, без да имам нещо против Стоян. И когато Стоян се разтича на арената, просто не можах да повярвам на очите си, защото той твърдеше, че наистина има травма. От друга страна, д-р Боби слага едни инжекции при травма, които за определени часове те правят машина. Така че всъщност всичко е било нормално, но тъй като аз съм супер емоционална, избухнах.
– Какво ще направиш с наградата от 100 000 лв.?
– Истината е, че още не знам с абсолютна сигурност. Бях казала, че ще ги инвестирам в гарсониера, но се оказва, че тези пари, колкото и да са много, не са и достатъчно за нещо подобно, а знам колко трудно се изкарват иначе. Къде ли не съм плавала, какво ли не съм правила, за да изкарам далеч по-малко пари, но пък при мен парите никога не са били крайната цел. Много са важни, но когато съм взимала заплата на лодките, тя влиза в банковата ми сметка, но аз повече се кефя от факта, че съм била някъде, че съм видяла адски много. Примерно, че съм прекосила Тихия океан – това няма как някой да ми го изплати с пари. Така се случи и с “Фермата” – не ми беше финалната цел парите и чека, колкото това да седя докрай там, за да изживея цялата тази емоция.
– Да разбирам в такъв случай, че не се разчитала на конкретна стратегия в играта, както всички останали?
– Точно така. Живеех ден за ден там, не разчитах на стратегия. Ако имах някакви схеми и постоянно разсъждавах кое как да изиграя, може би нямаше сега всичко това да ми бъде толкова ценно. Ще видим сега какво ще направя с тези пари. Иска ми се да е гарсониерка, защото искам да мога да се отделя от вкъщи, да имам собствен дом.
– Ще се върнеш ли пак към лодките и плаването из света или голямата победа ще те накара да преосмислиш генерално плановете си?
– Четеш ми мислите направо. Аз наистина сега няма как да продължа с обиколките и лодките след тази победа, защото всъщност аз от години се опитвам да спра с това, но просто нямаше нещо, което да ме задържи тук. Нито някаква интересна работа, нито интересен мъж, заради когото да остана. Изведнъж “Фермата” направи така, че аз да се реша най-накрая да спусна котва. С тази победа няма как да тръгна отново нанякъде и да разочаровам всички хора, които реално повярваха в мен. Трябва да остана тук и да вдъхновявам хората.
– Какво мислиш да правиш оттук нататък, с какво ще се занимаваш?
– Чета коментарите на хората, които пишат, че трябва да има предаване, което да водя и от което да продължавам да ги вдъхновявам. Дали ще е нещо такова, свързано с пътешествията или аз ще измисля нещо друго, нямам никаква идея. Много неща може да се измислят. Хепи Ванче какво е? Спорт, хепинеса – да си добър, да вдъхновяваш дори и когато не си много щастлив и пътуванията. Нещо свързано с тези три неща ще е.
В София, например, има Клуб на пътешественика, в който винаги когато съм се връщала у нас, съм ходила. Правиш безвъзмездно презентации пред хората за местата, които си посетил, разказваш, много увлекателно се получава. Понякога заради големия интерес съм наемала и кино “Влайкова”, за да има възможност да се съберат повече хора. На тях им е интересно, че не е нужно, например, да имаш много пари, за да обиколиш света. Аз съм ходила къде ли не, спала съм по хостели, с много малко пари, но съм имала невероятни преживявания.
– Хепи Ванче е много усмихващ прякор, но все пак, няма как да човек да няма и своите тъжни моменти. Как се справяш с тях?
– Бъдейки себе си и в живота, и във “Фермата”, аз минах през всички емоции, включително и тъжните. Дали ще ми разбият сърцето или ще ме предаде приятел, го изживявам, страдам, плача. Но после пак се събирам. Просто през цялото време се старая да не губя усмивката си, затова станах и Хепи Ванче. Никога не съм твърдяла, че не мога да съм тъжна, да мрънкам или да страдам – но се стремиш към това Хепи Ванче, бъдейки един нормален човек, който реве. Даже рева прекалено много, признавам, много съм емоционална.
– А какво се случва на любовния фронт?
– В момента моите приятелки са полудели, защото ми пишат всякакви мъже. И ако преди питаха: “Може ли да се чуем?”, сега предложенията са направо от типа: “Ще се ожениш ли за мен?” Изпращат ми автобиографии, снимки, пълна лудница. Да, търся я тази голяма любов, но и вярвам, че Господ си знае работата и тя ще се случи, когато най-малко очаквам. Склонна съм да пусна котва и я пускам. Склонна съм да опозная някого, да създам семейство, но не ми е фикс идея.
Интервю: Анелия Попова
