Всичките ми приятели са изненадани, когато разберат, че майка ми е вече на 88 години, а е още жива. Казват, че е просто прекрасно.
Не мога да разбера дали това е страхотно или не.
Разбира се, радвам се, че майка ми е жива.
Но тази жена, която наричам „мама“, вече не е същата, каквато беше през всичките години преди това.
Не забелязах кога майка ми започна да развива деменция поради възрастта.
Но дори и да ги бях забелязал навреме, малко щеше да се промени. Но тогава поне можех да се държа по различен начин, нямаше да реагирам толкова остро на открито болен човек. Мърморех и се ядосвах, вместо да послушам майка ми. Наистина съжалявам за това.
Така беше.
Всичко започна преди три години. Тогава мама навърши осемдесет и пет, но остана много активна възрастна дама, работеща усилено в дачата. Въпреки това тя започва да има проблеми с паметта.
Гледах с недоумение, че тя изрови няколко пъти едно и също - засято едва вчера! - градинско легло. Мама не можеше да даде ясен отговор на въпроса защо прави това. Тя отказа да признае, че нещо не е наред, така че излъга: каза, че иска да ядоса нещо. Разбирах, че тя лъже, но никога не съм го коментирала. В крайна сметка това беше дачата на майка ми. Можеше да прави каквото си поиска.
Но ако ставаше въпрос само за леглата. Постепенно майка ми започна да забравя имена и дни. Опитах се да й ги припомня, но тя много се ядоса за това. Мислеше, че й говоря като с идиотка. Разбира се, тя не харесваше този вид отношение.
В резултат на това се научих да напомням на майка ми необходимата информация, без да звучи обидно. Струва ми се, че майка ми вече разбра, че започва да има проблеми с паметта. За нея беше просто болезнено да го признае дори пред себе си.
Например, когато се обадих на майка ми, ненатрапчиво се представих.
„Здравей, мамо, това е Пипа, дъщеря ти.“
Никога не се обиждаше от подобни напомняния. Но заради тях явно й е било по-лесно да запомни необходимата информация. Радвах се, че се сетих да направя това.
Съседите на майка ми постоянно ми предлагаха да взема майка си с тях. Сякаш ще се изгуби някъде другаде. В краен случай трябваше да се преместя в къщата на майка ми, за да я наглеждам. В противен случай тя може да създаде много проблеми на съседите си. Те не искаха това.
Все още не смятах, че е необходимо.
Майка ми се справяше добре с ежедневието, въпреки проблемите с паметта. Точно поради тази причина не бързах нито да я преместя в дома си, нито сам да се местя при нея. Струваше ми се, че подобно нещо може да ускори прогресирането на нейната деменция, защото вече няма да трябва да взема решения сама.
Внимателно проучих всички съвети, които хората предлагат за такива случаи в интернет, и започнах да действам.
Публикувах напомняния на лепящи се бележки из целия апартамент на майка ми. Онези наистина важни действия бяха записани: затворете вратата, изключете газта.
Научих майка ми да държи различни важни предмети (като нейния портфейл, очила и ключове) на определени, постоянни места, за да не се изгубят.
Близо до телефона прикачих лист хартия, на който записах с ясни, големи букви всички важни номера (спешни служби и телефонни номера на роднини).
Мама беше зле ориентирана в околното пространство. Чувстваше се страхотно на познати места, но щом отидеше на някоя по-рядко посещавана улица, веднага се изгуби и не можеше да разбере къде се намира.
Разбрах, че не трябва да ходи там сама, защото никога няма да си спомни адреса. Поради тази причина сложих лист хартия в портфейла й, на който записах адреса и трите й имена. Ако някой любезен минувач иска да помогне на изгубена възрастна жена, тази информация може да бъде полезна.
Освен това очертах за майка ми всички маршрути, от които се нуждае (дом-магазин-аптека и т.н.) и я накарах да обещае, че няма да се отклони от тях при никакви обстоятелства.
Така успяхме да живеем съвсем спокойно три години. Вярвам, че решението ми беше правилно. Мама водеше тих, независим живот, без да се чувства като бреме. Това ми се струва много важно. Така и аз, и майка ми живеехме много по-комфортно.
Но сега тя все повече се нуждае от помощта ми. Рано или късно тя ще има нужда от постоянното ми присъствие, тогава все пак може да се наложи да се преместя при нея или да я взема в апартамента си. Знаех, че този ден ще дойде.
Това обаче е съвсем различна история.
