Млада жена с малка дъщеря на ръце бавно влезе в малък селски магазин. Купи необходимите продукти, плати и си тръгна.
- Такова малко дете! Все още расте и расте, докато мама не чака помощ от нея...
- Стига да не чакам това, което ме чака с децата ми“, отговори Мария, подпряна на крива пръчка. „Ето, имам две деца, но от тях няма нито добра дума, нито помощ. Синът ми започна да пие, цялата му любов беше само към бутилката. Когато няма пари, пенсията ми стига. И ако не я дам, тогава започва да крещи. Той не спаси семейството си - същата бутилка му попречи. Сега той не се нуждае от никого, дори от собствената си майка. Той вече има внуци от големия си син, но интелигентността му не е нараснала. Косата ти побелява и умът ти става по-къс. Такъв е животът. Покойният ми съпруг беше същият. Тогава мълчах, мълча и сега. Не напразно казват: Ако не си имал щастие на младини, не го очаквай и на стари години...
- А дъщеря ги? Тя също ли не те посещава? – попита Олга.
- Скоро вероятно ще забравя как изглежда, усмихна се тъжно Мария. - Но каква порасна - гальовна, грижовна. Душата ми се радваше, че ще има на кой да положа глава на стари години... Глезих я, доколкото можах, ходих боса, а дъщеря си обличах по-добре от всеки друг. Ще купя платове и ще отида при шивачката Яна. Тя шиеше красиви тоалети за моята Мина.
Дъщеря ми беше щастлива и аз бях щастлив с нея. Никой в района не изглеждаше толкова добре като нея. И когато порасна и се омъжи, напълно се промени. Моето нежно момиче изчезна. Всичко й е грешно, всичко не й харесва. След това замина при съпруга си. Изминаха повече от пет години от последното й посещение. Тя дори не иска да напише писмо. И всяка седмица ходя до пощата, чакам новини...
Последва дълга пауза. Мария тихо избърса сълзите, които бяха оставили следи по набръчканите й бузи. Олга тъжно поклати глава, мислейки за това, което беше чула. След това тя зададе друг въпрос:
– Твоите внуци идват ли поне понякога? Все пак живеят наблизо.
- Ами, чакай! – махна с ръка Мария. Нуждаеха се от мен само когато нямаха достатъчно пари. Събирах всяка стотинка - всичко за тях. А снахата дори не благодари. Аз ли съм виновна, че синът ми няма късмет? Все пак отгледах децата й, когато тя учеше задочно. Не спах през нощта, перях им бельото, за да не й пречи да учи. Тогава й беше тежко - синове се раждаха един след друг. Поех всички грижи върху себе си. И сега дори няма да погледнат в моята посока. Те пораснаха, преместиха се и вече нямат нужда от баба си. Какви коли карат! Нямам място в техния живот...
Жените отново млъкнаха. Мария дълго гледа през прозореца, където край цветната леха безгрижно си играеха деца. Лека усмивка грейна на лицето й, но в очите й остана дълбока тъга - житейското й изпитание беше тежко и несправедливо...
