Невероятната история на Веско от Пловдив, който учи и живее в Япония - как стигна до тук

Вече ви става ясно защо наш репортер пожела да направи интервю с Веско – той е изключително зрял, с широк поглед върху света и има много какво да ни разкаже за Япония. Васко казва, че "училището винаги е пречило на всички мои извънкласни дейности", но все пак е стипендиант в "Тойо". Как успя да стигне до тук - ето отговора.

- В предварителен разговор ми каза „Кой ще вземе насериозно някво българче тука от едва ли не държава от третия свят“, всъщност вече учиш 2 години в Япония, как те взеха на сериозно, как се оказа в Япония?

- В началото аз не го взимах на сериозно - Япония все пак, всички сме чували страхотни неща за там. Мой познат, дългогодишен преподавател в университета, се свърза с мен лятото на 2016, че имат нова програма за стипендианти. Предложи ми да пробвам - нямаше изпити, кандидатства се само с документи и интервю. Това, което бях чувал до този момент беше коренно различно, има много тежки изпити и познавам хора, които се посготвят от най-ранна детска възраст само и само да влязат. Нямаше какво да губя, подадох документи, след това изкарах едно интервю в 4 часа през нощта в неделя. Нямах интернет вкъщи, тичах до офиса, където работих по това време, за да проведа интервюто. Няколко месеца по-късно 2018 на пролет, когато цъфнат вишните, тогава започва учебната година в Япония – виза, билети и заминаване. Предварително не бях учил японски, защото предварително казаха, че обучението ще е на английски и това е причината, заради която реално се съгласих. От втората година вече е на японски, но се справям. Специалността, в която уча е първата в света Information networking for innovation and design – това е микс от програмиране и инженерство, бизнес, дизайн и социална инфраструктура.

- Какво е връзката между програмиране, инженерство и социална инфраструктура?

- В развитите азиатски държави социалната инфраструктура е предмет, изучава се на ниво устройство на умни градове, цяла инфраструктура на град, държава и всичко останало: от-до, като смарт хоу в големи мащаби. Започва дори от начина, по който се строи една сграда в Япония. Буквално не разбираш, че там има строеж. Това е много интересно, водиха ни на наблюдения до един огромен строеж в Токио, който се работеше в момента. Ако не го погледнеш отгоре, ни няма как да разбереш, че там има строеж. Всичко се случва тихичко, много тихо, всичко е обгърнато с панели. Когато се прави ремонт на улици това става през нощта, само за през нощта – пътят се затваря вечерта, кърти се, асфалтира се наново, всичко изсъхва и сутринта е отворен за пътуване, а никой нищо не е чул от целия процес. Прилага се навсякъде идеята за Internet of things, поставят се смарт сензори, които да отчитат например колко се износва един мост, кога трябва да се замени някоя част, същият принцип се прилага и във влаковете, изобщо всичко е една огромна система, която повечето японци не разбират, т.е. не знаят, че е там, но нея я има, за да функционира всичко в такава прецизна точност. 

- Далеч ли сме от внедряването на такава система в България? 

- Много... много. 

- Как се зароди интереса ти към такива специалности? 

- Основният ми интерес, а и работа е в IT сферата. Имам фирма в България, създадохме я миналата година. Тя е за софтуерно програмиране и дизайн като правим уеб сайтове, приложения и уеб системи по поръчка. Това правя, докато се върна и направя нещо по-добро. Създадохме я двама души, като съдружникът ми е германец, който много рядко е в Германия, аз съм българин в Япония и имаме асистентка, която е тук в Пловдив и движи нещата. Дистанционно и аутсорс работим, като той има връзки с възложители на проекти на Запад, а аз имам връзките тук, ако трябва да възлагаме и аутсорс. Преди това имах 3 години опит като програмист в Пловдив, като работих на постоянна позиция, така че това ми даде добра основа. Завърших Търговската гимназия с икономическа информатика. Но да се върна и още по-далеч. Като много малък имам интерес към компютрите, като буквално имам снимка на 6-7 месеца как съм пред компютър и правя нещо, по обективни причини не помня какво.

От 1 клас започнах да ходя на почти всичко възможно в Общински детски комплекс в Пловдив - корабостроене, самолетчета, информационни технологии, а в трети клас ме пуснаха да запиша курс по графичен дизайн за ученици над 8 клас и тогава започнах с такива занимания, както и с калиграфия. После постепенно сам вкъщи продължих да се уча - програмиране и дизайн. Честно казано, училището винаги е пречило на всички мои извън класни дейности, въпреки че завърших с 5.83. В Търговската гимназия основахме клубове по програмиране и се задълбочих в тази насока, а дизайнът остана като нещо, което ми харесва, но понеже не мога да рисувам, мислих, че никога няма да мога да се занимавам с тази дейност професионално. Сега в университета "Тойо" обаче избрах именно този профил. Трябваше да се профилираме след 1-ви курс, а тъй като тук не е задължително да можеш да рисуваш на лист, всичко може да бъде дигитално, ограничението ми и скептицизмът отпаднаха. Преди обаче да бъда приет да следвам в Япония, записах в Пловдивски университет - "Бизнес математика", тъй като тя може да бъде полезна, както в програмирането, така и в много други неща. Освен това, защото не считах, че IT специалност ще ми даде нещо повече - опитът в работа е пет пъти по ценен поне за мен. Но честно казано, посетих една лекция в ПУ и бях решил, че дори да не стане с Япония, няма да уча там. 

- Но разбирайки, че си приет в "Тойо", остави без много да му мислиш всичко тук. Как започна престоят ти там, как протича образованието?

- Общо взето в началото беше културен шок. Първата година учиш от всичко по-малко, от втората трябва да си избереш специализация. Не бих казал, че ми беше трудно през първата година, тъй като в образователен план нямаше много нови неща за мен и обучението бе на английски. Бяха ме предупредили, че има много приети виетнамци в курса ни, които са на много високо ниво, с много медали от състезания и т.н., които ще ми бъдат конкуренция. Аз си казах - супер, отивам! Първо, че бях единственият европеец в специалността, второ че бях първият международен студент изобщо приет. В специалността ни, на която ние сме първи випуск, има около 400 японеца и 13 международни студенти на стипендия - един европеец, 5-6 виетнамеца, една китайка и едно момиче от Тайланд. Квотата за международни студенти принципно е 20 души. Тази година започнаха нови 18 души, но само азиатци. В приема тази година, който се пада трети випуск, вече е избрана една българка - Славея. 

Славея от Брезово спечели стипендия за един от най-престижните университети в Япония. Тя е първата жена от Европа, която ще учи в специалност Information networking for innovation and design

Първата година учихме само 13-те международни студенти заедно на английски, до колкото японците могат да преподават на него, но това е друга тема. Нивото за мен беше много ниско, тъй като в Азия и особено в Япония, училищната образователната система е така устроена, че цялата държава учи едно и също нещо по един стандарт. Няма профилирани гимназии като тук, има езикова за английски, но всички останали като търговска, хуманитарна, математическа и т.н. не съществуват. Тъй като съм учил икономически и IT предмети в Търговската, а там започвахме да ги учим от "а" и "б", това беше добре дошло за мен, тъй като ми даде възможност да се адаптирам към всичко останало. Тук е моментът да кажа, че единственото, което се изисква от теб, за да продължиш да бъдеш стипендиант, е да имаш висок успех. Скалата е по американската система, максималната оценка тук е 4,3, тъй като има нещо като 6+ при нас. Иска се да имаш 3,9 цялостен годишен успех от 4,3, или над 90-91% успеваемост, за да задържиш стипендията. Всъщност тя включва поемането на таксите за обучение, които са около 200 000 лева за четирите години, а отделно получаваш около 2600 лева на месец за битови нужди - наем, храна, джобни и всичко останало. Парите не са съвсем достатъчни особено ако искаш поне малко странична дейност, но много зависи как живееш. Здравословната храна например тук е евтина, вредната скъпа. Принципно, парите стигат, ако знаеш как да ги менажираш, но за човек, завършил бизнес училище - справям се. Първата година си карах на стипендията и малко от парите от работата ми, като оставаха пари да си идвам до България, което е добре. 

- Как протича втората година?

Втората година трябваше да избера профил от 4 възможни. На интервюто ми, преди да ме приемат, казах че искам бизнес евентуално. Исках да запиша 3 от 4 всъщност и ако зависеше от тях щяха да ми позволят, но наскоро са вкарали доста сериозни закони в Япония относно това колко можеш да записваш  - няма минимум, но има максимум. В крайна сметка ти си избираш графика - има задължителни лекции и такива, които можеш да избираш. Първоначално клонях към бизнес профила, после към инженерното, но в крайна сметка избрах дизайна, защото се оказа, че не се налага да мога да рисувам. Преподавателите като цяло в другите профили са бивши министри, консултанти, бивш член на борда на Хитачи, който се е пенсионирал и преподава, деканът на факултета е известен в техническата сфера почти колкото Бил Гейтс, само че в Internet of things. Операционната система, която разработва преди години, се използва къде ли не, но той е японец - пуска я безплатно, ако беше платена щеше да е много богат. Но в дизайна повечето от учителите са бивши директори по дизайн в Sony в Америка, в Япония, друг пък е създал първия патент за лолкмени в света, изобщо хора - практици, от чиято критика и коментар на това, което правиш, може да ти бъде страшно полезна. И втората година ми е лесно, въпреки че учим на японски. В Япония се учи от понеделник до събота, само неделя е почивен ден, а за работещите също има само 1 ден почивка, но кой ден точно не е фиксирано. Аз съм със студентска виза, което ми позволява да работя 28 часа на седмица, и работя по няколко часа на ден. Асистент съм в университета, като там това е с доста ограничени положения, тъй като работата в сферата на образованието и медицината е най-престижна. Освен това официално ме упълномощиха да представлявам университета и факултета, като  презентирам стипендиантската програма в България. От гледна точка на бита, първата година бях на общежитие, втората се преместих в квартира на 5 минути от университета. 

- Култура, език, коренно различен тертип на живот. Какво ти направи най-голямо впечатление, когато отиде в Япония?

- Когато отидохме там, ни обясниха процеса много точно. В началото си в една фаза на еуфория, все едно си турист там - всичко ти прави впечатление и му се радваш, много романтично. После идва един момент, в който започваш да виждаш неща, които не си забелязвал. Отиваш например в службите по емиграция за разрешително за работа - огромна опашка, сума документи, чакаш седмици за един печат, изобщо тежка  бюрокрация. Започва да ти става носталгично, кофти, искаш да си ходиш вкъщи. Какво те кара да се чувстваш така? Ами това е Токио - едни огромни сгради, влаковете идват точно, организирано, няма как да закъснееш, всичко е педантично до последния детайл. Струва ти се, че всичко е супер, с времето обаче като започнеш да повтаряш всичко едно и също, всеки ден, започваш да забелязваш как хората са се превърнали в роботи. Става сутрин, качва се на влака, отива да работи, прибира се, точка. Всеки ден.

- Не е ли и при нас същото? Битът или бича на работещия съвременен човек?

- Не е точно същото. Там пробваш да си говориш с хората, с които пътуваш - какво правиш, как ти мина деня. Никой няма да се оплаче от нищо - времето беше хубаво, храната беше вкусна, доволен съм. Толкова. Няма да каже - този ме ядоса, това стана. Няма емоция, като това е сред възрастните работещи. Младите са съвсем друг тема, пак го има роботизирането, но по други причини. Те са устроени като патриархално общество и мъжът е този, който трябва да работи, т.е. да учи добре и да издържа семейството. Жената трябва да гледа децата, въпреки че има и много момичета, които учат. Бях на посещения в училища в Япония, които са асоциирани към университета и има възможност студентите да отидат и да си поговорят на английски с учениците. При тях системата е коренно различна. Гимназията се завършва много трудно и учениците се готвят за много тежки изпити. През това време родителите ги издържат от тях се иска само да учат. Питаш едно момче, какво ти е хобито - да чета. Евентуално родителите ги водят на някакъв спорт, например бейзболът е доста популярен. До това се изчерпват забавленията. Момичетата са доста по-отракани, по-отворени и свободни, обясняват как слушат американска музика, филми и т.н. Но при момчетата има огромна образователна дисциплина. Това ми показа и обясни, защо пък вече в университета спира да им пука толкова, започват да си позволяват филми, музика... но заради всички тези рестрикции те са буквално деца със сравнително много по-малко опит от нас.

- А ти ходил ли си например на барове или нещо такова там? Какви са забавленията? 

- Ходил съм, но главно там са костюмари, които разпускат след работа. Младите хора не толкова. Има, но в пъти по-малко оттук, където е в културата ни. Ходил съм на интернационален бар, държат го африканци, идеята е, че там можеш да си говориш на английски. Пространствата са малки и се пие, въпреки че те не държат много на алкохол. Пият малко саке с айсберг от лед и още толкова вода и играят дарц. А като им дам ракия, кашлят. Известно е караокето - малки стаи, отиват компании и пеят на японски, на английски, на корейски. Това е по-разпространено забавление сред младите. Честно казано в университета целта им вече не е точно да учат, а да си намерят временна почасова работа, за да вадят някакви пари и да започнат да опознават живия живот и да харчат. Хората се опъват на зелени площи и пият саке, позволено е. Там е много популярно например дори възрастни хора да ходят на Дисни ленд, като пропуск за цяла година струва около 600 лева. Гигантско е, хубаво е, но не го намирам за много романтично за 40-годишни без деца, малко ми е странно. Но като цяло японците не са по забавленията, работата е най-важна. Като стана дума за нея, за намирането на постоянна работа всъщност университетът се гледа като трамплин. От ти връчват един план график кога да ходиш на панаири, където я има фирмата, в която ти искаш да работиш. Твоята задача е да впечатлиш, да се въртиш около тях, да ги ухажваш, да показваш огромен интерес към философията на фирмата, за да може четвъртата година да си подадеш документи за стаж и в общи линии, когато се дипломираш, да започнеш там. Но от кандидатстването до евентуалното одобрение има период от 7-8-9 месеца, в които минаваш безброй интервюта само за една фирма. Трябва да си много убедителен – защо искаш точно там и т.н. Но когато те вземат го наричат до живот – или докато остарееш или докато се самоубиеш. /смее се/ Те няма да те изгонят, ако искаш можеш да се махнеш сам, но не им е много приятно, че напускаш „семейството“. Така, че там фирмата те взима, грижи се за теб през цялото време и затова подборът е толкова сериозен.  

- Ти смяташ ли да минаваш тази процедура?

- Първото нещо, което тотално ме отказа да остана в Япония, е това. Подобни мотиви са работа, работно време. Искам повече свобода в графика. Работното време тук е до секундата, няма такова нещо да си тръгнеш по-рано или да си тръгнеш преди шефа, ако има нещо спешно за вършене. В 4 през нощта в университета, професори са писали доклади – просто работата трябва да се върши. Което обяснява защо във влака всички са зомбирани, но това им е закодирано още от детска възраст. Масата чака да им се каже какво да правят. Ако един японец не е прочел инструкцията как се прави нещо, не го прави – няма лична инициатива, чакат да им кажат какво и кога да направят.  

- Как те възприемат японците и изобщо чужденците в Япония как се котират?

- Много зависи. Ако ходя някъде рядко, буквално се правя на турист, но виждам разликата. Ако например, азиатец снима в магазин, където е забранено - идва охрана и му се кара ядно, но ако бял или европеец го направи - идват, извиняват ти се, че те безпокоят, обясняват бавно, разменяте поредица от извинения и те оставят. Тоест те имат много по-големи очаквания от азиатците във всяко едно отношение. Аз честно казано тръгнах с телефон в джоба с Google Translate и това е достанъчно – в банки навсякъде се оправях само по този метод. Първата година учих японски, но по-скоро лингвистично. Трябваше да минат 7-8 месеца да ни научат как да кажем „боли ме зъба“, а аз три месеца по-рано имах проблем и трябваше да отида на лекар. Вече разбирам някои неща, но чак да тръгна да го чета – не. Тепърва започват да правят английски табели заради Олимпийски игри и даже вече на всеки с билет от или до Япония се начислява такса в билета около 16 лева, които се ползват именно за англоезична инфраструктура. Но проблемът е, че всъщност японците не знаят английски. Да, инкорпорирано е в образованието, но тук има един много интересен мотив. Обучението им е до там, че японец между японец да може да си каже две думи на английски и да си кажат, ние знаем езика. Всъщност обаче има тип политика, която да им дава някаква база, но на такова ниво, че да не е достатъчно да отидат в чужбина, защото много млади искат да избягат там. Плакати, филми, всичко е преведено на японски. Много рядко има филм с японски субтитри, а не дублиран, като говорим дори за блокбъстари. Всичко е превод, дублаж.

- Кои са основните разлики между България и Япония? Когато комуникираш с бившите ти съученици, имаш ли усещането за живот в паралелни реалности?

- Определено. Доста различно е, а аз честно казано съм мислил нееднократно върху това, което изпускам, бидейки в Япония в момента. Неща и възможности, които губя. В Токио направих чудесни връзки и приятелства, ала засега поне не съм научил много нови неща. Но това, което си говоря с връстници в България, мога да си говоря в Япония само с възрастни хора. Като че ли заради цялата образцовост, подреденост, точност, там лишават хората от съпротивителни сили. Ние тук сме доста по-оправни, инстинктивни, силни, като имаме проблеми не се сгушваме в ъгъла или да скачаме пред влака – споделяме и намираме решение и дори сме агресивни на моменти.

- За пореден път споменаваш самоубийство в разговора ни, много са в Япония, нали?

- Много са. Рядко скачат пред влака, за да не нарушават темпа и точността на живота на другите. Защото ако скочиш пред него, той ще закъснее, хората ще закъснеят за работа. Изобщо точни са и мислят за поддържането на добрата организация и общия ред дори в смъртта си.

- Какви са плановете ти в бъдеще, ще се върнеш ли в България?

- Определено ще се върна в България и в Пловдив, планът ми винаги е бил такъв. Първо в краткосрочен план, докато съм тук, до колкото мога ще се възползвам от стажове, панаири, всякакви форуми, свързани с бизнес и технологии. Има вариант за магистратура тук, но още не съм решил. Има много неща, с които искам да се занимавам, така че все още нямам точен план за развитието ми, а и постоянно идват нови идеи. Затова отворих фирма, поне да мога да реализирам част от тях. Нямам приятелка за момента, но мисля като се върна да я намеря в България. Една от целите ми е в близките години така да си устроя работата, че да мога да управлявам нещата по-спокойно, и да обърна внимание на семейството. Надявам се България още да я има, тъй като напоследък интензитетът на развитие в негативна посока расте. Но Пловдив е градът, в който искам да живея. Будно следя развитието и мисля, че курсът на Пловдив 2019 никак не е успешен и правилен. Например концепцията за дизайн на сцената кула – тези „зелки“ бяха брутални. Освен това цялата организация беше неуместна, не считам, че немец трябва да планира културно мероприятие в България. Мисля, че парите много развалят иначе едни хубави идеи. Мисля същото и за логото. Трябва да уредим живота си, да го устроим буквално - далеч сме още от смарт градове, но трябва да се правят подстъпи към технологизиране, към покачване на организационната култура. Ако в България нещата не стават с пари, стават с много пари. Преди се ядосвах на това, но сега съм решил просто да стана човек с много пари, за да мога и аз да влияя. За да контрираш тези практики, трябва и ти да си някой. Не може никой да прави промяна. Затова смятам да се върна в Пловдив, да опитам да приложа знанията си и принципите си тук, да стана някой и да случа промяната.