За да произнесеш такива думи, още повече да ги напишеш, трябва наистина да си много смел. Благодарим на читателите си за доверието, което ни оказват, разказвайки ни за най-големите си болки.
Да почиташ баща си ?
Студ навява от моето детство
Безспорно всички родители обичат децата си, ако, разбира се, това са нормални родители.
Но дали обстановката - социална, политическа и т.н., се е променила много, или индивидуалните психологически характеристики на моите родители са особени, но за мен те са истински УРОДИ, които не подлежат на никакъв психологически анализ.
Честно казано, аз дори не знам какво е това майка. Преди страшно завиждах на приятелките си, защото за тях се грижат, връзват им панделки и ги целуват по бузките. Моята майка винаги е живяла в състояние на ТРАГЕДИЯ. Нищо не правеше, освен да чака в кухнята с цигара между зъбите пияния ми пастрок. В очите й непрекъснато имаше сълзи, а като ме видеше, ме засипваше с неприлични думи. Кавгите ни продължаваха по цели нощи. Аз слушах излиянията й, преглъщайки сълзите си, и се мъчех да си уча уроците. Мен никой никога не ме е питал какво са ни дали по математика, какви са оценките ми и имам ли отсъствия. Между мен и майка ми никога не е имало емоционална близост. Като дете аз се мъчех да се сближа с нея, а тя оставаше равнодушна към проблемите ми. Когато поотраснах, категорично ми забраняваше да се виждам с момчета, да водя вкъщи свои съученици и приятелки. Тя винаги беше небрежно облечена, много често вкъщи нямаше нищо за ядене, защото вторият ми баща не си даваше много зор да работи. Майка ми всяка вечер се тръшкаше с какво ще го нахрани, забравяйки, че няма да е зле и на мен самата да сипе нещо. В училище ми се надсмиваха за скъсаните ми обувки, но аз с никого не споделях проблемите си.
Минаха много години. Аз ненавиждах майка си, че живее така, сякаш мен ме няма, и че ме пренебрегва винаги и за всичко. Вторият ми баща е напълно деградирал, но тя, както и преди, само него гледа в очите, напълно забравила за мен.
С една дума - никой не ме е галил по главата. Не го пожелавам на никого. Аз самата, както ми се струва, съм добър и отзивчив човек, имам много приятели, които ме обичат, и уж всичко е наред. Но понякога си спомням за детството и ме лъха такъв студ, че не мога да се съвзема. Както и преди, аз смятам за най-важно нещо на света семейството, макар че никога не съм го имала - такова истинско, каквото то е в общоприетия смисъл. Никога не съм водила вкъщи свои ухажори, защото ме беше срам. Те не знаят какво става в семейството ми. Само понякога ми казват: “Сигурно родителите ти са страхотни хора, щом са отгледали такова невероятно момиче!” В отговор ми остава само да се усмихвам, скривайки истинските си чувства.
Евгения
Какво да се прави?
Този извечен въпрос предоставихме за анализ на психолога Мая Златанова.
- Евгения не е написала на колко години е сега, кога е завършила училище и мога само да предполагам, че живее самостоятелно, работи и е финансово независима от майка си. Затова бих й задала няколко съвсем не риторични въпроса - може би в някой от тях се съдържа отговор на нейното писмо.
Евгения, може би не си струва да култивираш в себе си ненавист, а да започнеш да живееш самостоятелно, например отделно от майка си и пастрока си? Или просто да съжалиш майка си? Не е изключено тя самата да е угнетена от обстановката вкъщи, от зависимостта от този мъж и да няма сили да промени положението. Може би не е толкова силен човек като теб, Евгения, и ще е добре да намалиш изискванията си към нея? Или да се научиш да се разбираш с майка си посредством някакви компромиси, отстъпки, в края на краищата да се опиташ да играеш на добрите струни на майчината й душа? Или да поговориш откровено с нея?
Опитвала ли си? Струва ми се, че авторката на писмото е силно и най-важното, умно и доброжелателно момиче. Ако това е така, нима може сериозно да се допусне, че тя наистина силно ненавижда майка си? По-вероятно е Евгения просто да приема жалостта и детските обиди за ненавист. Убедена съм, че писмото на Евгения е по-скоро изблик на негативни емоции, натрупани през всичките тези години, а не истинско признание в ненавист към собствената й майка. Струва ми се, че в действителност момичето владее ситуацията и й стигат деликатност и мъдрост да оцени трезво взаимоотношенията с майка си.
А какво ще кажете вие, скъпи наши читатели? Може ли /има ли право/ човек да ненавижда своята майка? Или на майките трябва да се прощава макар и само заради това, че са ни родили? Как да станем близки с децата си?
Чакаме вашите писма. Повярвайте, от вашите съвети се нуждае не само Евгения, чието писмо публикувахме - нуждаят се и много други хора.
На въпроса “Близки ли сте с баща си?” в Япония отговорили положително само 10,1% от децата;
в Южна Корея - 47,3%;
в Китай - 70,1%;
в САЩ - 78%.
На въпроса “Близки ли сте с майка си?” в Япония отговорили положително 25,1%;
в Южна Корея - 54,3%;
в Китай - 76,7%,;
в САЩ - 80,5%.
Честно казано, аз дори не знам какво е това майка. Преди страшно завиждах на приятелките си, защото за тях се грижат, връзват им панделки и ги целуват по бузките. Моята майка винаги е живяла в състояние на ТРАГЕДИЯ. Нищо не правеше, освен да чака в кухнята с цигара между зъбите пияния ми пастрок. В очите й непрекъснато имаше сълзи, а като ме видеше, ме засипваше с неприлични думи. Кавгите ни продължаваха по цели нощи. Аз слушах излиянията й, преглъщайки сълзите си, и се мъчех да си уча уроците. Мен никой никога не ме е питал какво са ни дали по математика, какви са оценките ми и имам ли отсъствия. Между мен и майка ми никога не е имало емоционална близост. Като дете аз се мъчех да се сближа с нея, а тя оставаше равнодушна към проблемите ми. Когато поотраснах, категорично ми забраняваше да се виждам с момчета, да водя вкъщи свои съученици и приятелки. Тя винаги беше небрежно облечена, много често вкъщи нямаше нищо за ядене, защото вторият ми баща не си даваше много зор да работи. Майка ми всяка вечер се тръшкаше с какво ще го нахрани, забравяйки, че няма да е зле и на мен самата да сипе нещо. В училище ми се надсмиваха за скъсаните ми обувки, но аз с никого не споделях проблемите си.
Минаха много години. Аз ненавиждах майка си, че живее така, сякаш мен ме няма, и че ме пренебрегва винаги и за всичко. Вторият ми баща е напълно деградирал, но тя, както и преди, само него гледа в очите, напълно забравила за мен.
С една дума - никой не ме е галил по главата. Не го пожелавам на никого. Аз самата, както ми се струва, съм добър и отзивчив човек, имам много приятели, които ме обичат, и уж всичко е наред. Но понякога си спомням за детството и ме лъха такъв студ, че не мога да се съвзема. Както и преди, аз смятам за най-важно нещо на света семейството, макар че никога не съм го имала - такова истинско, каквото то е в общоприетия смисъл. Никога не съм водила вкъщи свои ухажори, защото ме беше срам. Те не знаят какво става в семейството ми. Само понякога ми казват: “Сигурно родителите ти са страхотни хора, щом са отгледали такова невероятно момиче!” В отговор ми остава само да се усмихвам, скривайки истинските си чувства.
Евгения
Какво да се прави?
Този извечен въпрос предоставихме за анализ на психолога Мая Златанова.
- Евгения не е написала на колко години е сега, кога е завършила училище и мога само да предполагам, че живее самостоятелно, работи и е финансово независима от майка си. Затова бих й задала няколко съвсем не риторични въпроса - може би в някой от тях се съдържа отговор на нейното писмо.
Евгения, може би не си струва да култивираш в себе си ненавист, а да започнеш да живееш самостоятелно, например отделно от майка си и пастрока си? Или просто да съжалиш майка си? Не е изключено тя самата да е угнетена от обстановката вкъщи, от зависимостта от този мъж и да няма сили да промени положението. Може би не е толкова силен човек като теб, Евгения, и ще е добре да намалиш изискванията си към нея? Или да се научиш да се разбираш с майка си посредством някакви компромиси, отстъпки, в края на краищата да се опиташ да играеш на добрите струни на майчината й душа? Или да поговориш откровено с нея?
Опитвала ли си? Струва ми се, че авторката на писмото е силно и най-важното, умно и доброжелателно момиче. Ако това е така, нима може сериозно да се допусне, че тя наистина силно ненавижда майка си? По-вероятно е Евгения просто да приема жалостта и детските обиди за ненавист. Убедена съм, че писмото на Евгения е по-скоро изблик на негативни емоции, натрупани през всичките тези години, а не истинско признание в ненавист към собствената й майка. Струва ми се, че в действителност момичето владее ситуацията и й стигат деликатност и мъдрост да оцени трезво взаимоотношенията с майка си.
А какво ще кажете вие, скъпи наши читатели? Може ли /има ли право/ човек да ненавижда своята майка? Или на майките трябва да се прощава макар и само заради това, че са ни родили? Как да станем близки с децата си?
Чакаме вашите писма. Повярвайте, от вашите съвети се нуждае не само Евгения, чието писмо публикувахме - нуждаят се и много други хора.
На въпроса “Близки ли сте с баща си?” в Япония отговорили положително само 10,1% от децата;
в Южна Корея - 47,3%;
в Китай - 70,1%;
в САЩ - 78%.
На въпроса “Близки ли сте с майка си?” в Япония отговорили положително 25,1%;
в Южна Корея - 54,3%;
в Китай - 76,7%,;
в САЩ - 80,5%.
Редактор: Ясен Чаушев
Новини
Новини
Мода
Мода
Звезди
Звезди
Начин на живот
Начин на живот
Диети
Диети
Красота
Красота
още
Любов
Любов
Здраве
Здраве
Родители
Родители
Коментари
