Няма да ремонтирам къща, която е регистрирана на майка ти - дадох урок на хитрия си мъж

- Ти сам каза, че след зимата трябва да се ремонтира. Спомняш ли си, че имаше теч в спалнята?

- Женя, не го прави сега, съпругът раздразнено отблъсна листовете. - Зает съм.

Женя мълчаливо взе оценката. За дванадесет години брак тя се научи да разбира всички претенции на съпруга си. Сега явно криеше нещо.

Вечерта, слагайки десетгодишната Алис в леглото, Женя си спомни как за първи път дойдоха да разгледат тази къща. Стара, но здрава, с голям парцел и борове. Тогава Павел се усмихна и обеща, че ще направят всичко тук заедно.

„Ще я запишем на името на майка ми“, каза той. - Така ще има по-малко данъци. След това ще я прехвърлим като приключи ремонта.

Женя повярва. Инвестира всичките си спестявания, бонуси и дори продаде бижутата си за ремонта. В продължение на четири години той и Алис прекарваха всеки уикенд в къщата - засаждаха цветя, боядисваха огради, избираха завеси и лампи.

- Мамо, защо татко е толкова нервен напоследък? - внезапно попита Алис.

- Уморен е от работа, скъпа.

- Леля Вера от третия етаж каза, че го е видяла в кафене с някаква жена. Седели дълго време над вестниците.

- Сърцето на Женя подскочи. Но тя само потупа дъщеря си по главата:

- Спи, скъпа. Татко има много работни срещи.

След като сложи Алис в леглото, Женя отвори лаптопа на съпруга си. Обикновено тя не би си позволила да направи това, но интуицията й просто крещеше, че нещо се случва. В папката „Документи“ имаше кореспонденция с брокерката Елена Соколова. „Къщата е добра, но има нужда от сериозен ремонт. Няма да я продадем бързо на тази цена.

Женя бавно затвори лаптопа. И така, ето как. Решил е да продава. Същата къща, която превърна със собствените си ръце в семейно гнездо. И той дори не благоволи да го обсъди с нея. Разбира се, защо? Къщата е регистрирана на името на тъщата.

Тя мълча два дни, обмисляйки ситуацията. И на третия...

И на третия ден Женя реши да действа. На сутринта тя събра документи: Всички касови бележки за строителни материали, които внимателно пазеше, касови бележки за закупуване на мебели, договори с работници. Няколко години тя ги слагаше в отделна папка – счетоводителски навик.

- Добро утро, Ирина - извика Женя на свекърва си. — Как си?

- Всичко е наред, Жени. Павел каза, че сте започнали да ремонтирате къщата.

- Не, какво говориш? Няма да прави ремонт. Къщата е на твое име, така че ти ​​решаваш какво да правиш с нея.

В телефона стана тихо.

- Женя, разбрахме се. Това е просто формалност.

- Разбира се, Ирина. Формалност. Нямаш нищо против да спра да инвестирам в къщата ти, нали? Тъй като това е формалност.

- Павел знае, че се обаждаш?

- Защо Павел трябва да знае? Къщата е твоя и аз го обсъждам с теб.

Вечерта разговорът с мъжа й продължи.

- Какво каза на майка ми? — Павел нервно се разхождаше из кухнята. — Звъни ми цял ден.

- Истината, Павка. Че повече няма да харча пари за чужди имоти.

- Кой е чужд? Това е нашият дом!

- Не, скъпи. Това е къщата на майка ти. Според документите. И ако е така, нека майка ти се погрижи за това.

- Женя, спри. Знаеш защо го направихме по този начин.

- Знам. За да е по-удобно да продаваш, без да питаш за мнението на жена си.

Павел замръзна.

-Какво говориш!

- Видях кореспонденцията с брокерката. Не трябваше да оставяш лаптопа си отворен.

-Ровила си в моя компютър?

- И зад гърба ми си решил да продадеш къщата, в която инвестирах четири години от живота си и всичките си спестявания.

Женя извади папка с документи.

- Ето виж. двайсет хиляди за материали. Десет за мебели. Осем за работници. И това е само това, което се потвърждава от разписки. Колко неща са купени просто така, без документи? Колко усилия и време са изразходвани?

- Направихме всичко заедно.

- Заедно!? Идваше веднъж месечно за няколко часа. Аз и Алис бяхме тези, които оставаме през цялото време всеки уикенд. Аз избрах всяка плочка, всяка фасунга. Аз бях тази, която ръководеше работниците и научи дъщеря ни да сади цветя. И сега искаш да продадеш всичко?

- Женя, появи се страхотна възможност. Нов проект, добри перспективи.

- И реши, че можеш да управляваш всичко сам!? Прекрасно. Единственият проблем е, че не можеш да продадеш къща, без да ремонтираш покрива. Но няма да направя покрива. И няма да боядисвам оградата. И да кося тревата също.

- Но ти самата искаше...

- Исках. Докато си мислех, че това е нашият общ дом. Сега нека майка ти да си гледа имота.

Павел седна на масата.

- Какво предлагаш?

- Първо ми върни парите. Всичко, което вложих. Тъй като къщата не е наша, искам моя дял. Ето изчисленията, всички документи са приложени.

- Сега няма такива пари.

- Знам. Ето защо, ето ви втория вариант - ще прехвърлим къщата и на двама ни, както обещахме преди четири години. И тогава вземаме всички решения за продажбата заедно.

- Ами ако не съм съгласен?

- Тогава я продай както е. Само имай предвид, че състоянието на къщата без ремонт, гарантирам ти, е плачевно. Покривът тече, оградата пада, тревната площ е обрасла с бурени. И няма да давам повече пари за реставрация.

Алис изтича в кухнята:

- Мамо, тате карате ли се?

„Не, скъпа“, усмихна се Женя на дъщеря си. — С татко обсъждаме важни въпроси за възрастни. Отиди да играеш в стаята си.

Когато дъщеря им излезе, Павел попита:

- От колко време планираш това?

- Какво точно? Изискаш своето? Не, само когато разбрах за плановете ти да продадеш къщата. Но моят навик да пазя разписки е професионален, нали знаеш.

Павел избягваше разговори няколко дни и оставаше до късно на работа. Женя не настояваше. Тя методично събираше неща в къщата, носеше вкъщи стайни растения, любими завеси и възглавници. Алис не разбра какво се случва:

- Мамо, защо прибираме всичко? Беше толкова красиво в къщата.

- Реших да променя малко интериора, скъпа. Цветята у дома ще бъдат по-добре.

През уикенда Ирина се появи. Тя дълго обикаля из къщата, оглеждайки стаите:

- Женя, защо взе всичко? Толкова е празно тук сега.

- Ирина, това е твоята къща. Така че ти ​​решаваш как да обзаведеш.

- Престани, знаеш, че това е формалност.

- Знам. Но не искам повече да се занимавам с формалности. Четири години ще са достатъчни.

Свекървата стисна устни:

- Павел каза, че искаш парите обратно.

- Не искам. Предлагам избор - или компенсация за моите инвестиции, или прехвърляне на къщата за двама собственици.

- Ами ако продадем къщата?

- Моля те. Само имай предвид, че тя не е в най-добро състояние в момента. Покривът тече, оградата се руши. Ремонтите изискват много пари. И няма да инвестирам нито стотинка в собственост на някой друг.

Ирина поклати глава:

- Ти и Павел сте заедно от толкова години. Наистина ли е невъзможно да се постигне приятелско споразумение?

- В добрия смисъл това е, когато съпруг и съпруга решават всичко заедно. И не когато съпругата случайно разбира за продажбата на къщата от кореспонденция с брокерката.

Вечерта брокерката Елена се обади:

- Евгения? Добър вечер, аз съм брокерката за къщата.

- Слушам те.

- Павел каза да обсъдя подробностите с вас. Ще бъда там утре в дванадесет, става ли?

- Няма нужда, Елена. Нямам нищо общо с продажбата. Къщата е на името на Ирина, решете с нея.

- Но вашият мъж каза...

- Нямам права върху тази къща. Следователно няма какво да се обсъжда.

Павел се прибра късно. Той седна в кухнята и дълго мълча:

- Нарочно ли правиш всичко това?

- Какво, Павка?

- Звъниш на майка ми да се разбира с брокерката.

- Не звъня на никого. Звънят ми за продажба на къща, върху която, както се оказа, нямам права.

- Женя, нека обсъдим всичко спокойно.

- Нека. Слушам внимателно какво предлагаш.

- Трябват ми пари за нов проект. Много обещаващ. Ако продадем къщата си сега...

- Павел, спри. Предлагаш да обсъдим продажбата на къща, която не притежавам? Тя е на майка ти.

- Престани! Много добре знаеш, че това е нашият дом.

- Не, скъпи. По документи това е къщата на майка ти. И вече няма да се преструвам, че не е истина.

- Какво искаш?

- Вече казах - или ще ми върнеш инвестицията, или ще направим къща за двама.

- Ами ако не стане?

- Тогава я продай както е. Но без моето участие в ремонта няма да получиш много за нея.

Алис почука на вратата на кухнята:

- Мога ли да дойда при вас?

- Разбира се, влез!-усмихна се Женя.

- Ще отидем ли на къщата през уикенда?

Павел се изправи:

- Определено ще отидем, зайче. Мама взе всички цветя, трябва да посадим нови.

- Не, тате - поклати глава Женя. - Ще отидеш на къщата без мен. Повече няма да се грижа за чужда къща.

- Мамо, защо чужда? Това е нашият дом!

- Не, скъпа. По документи това е къщата на баба ти. Затова нека тя се погрижи за това.

Алис погледна объркано от единия към другия родител:

- Татко, не разбирам. Защо къщата на баба? Всичко правехме там заедно.

Павел мълчаливо излезе от кухнята. Женя прегърна дъщеря си:

- Всичко ще бъде наред, скъпа. Татко просто трябва да вземе правилното решение.

Седмица по-късно Павел за първи път отиде сам в къщата. Върна се мрачен и замислен. Вечерта седна с Женя в хола:

- Прекарах половин ден в ремонт на покрива. Оказа се, че не е толкова просто.

- Ти си способен, можеш да се справиш с всичко!

- Женя, разбирам всичко. Вярно ли е.

- Какво точно?

- Колко много си направил през всичките тези години. Докато аз правех планове и пресмятах бъдещи печалби, ти наистина създаваше нашия дом.

- Вече не е наш, Павел, на майка ти е.

- Престани. Утре ще ходя при нотариус. Ще подготвим документите за двамата.

- Какво ще кажеш за твоя обещаващ проект?

- Ще намеря други възможности за финансиране. Или ще го отложа. не знам Но няма да продам къщата.

- Защо?

- Алис донесе албума си вчера. Спомняше ли си къде е събрала всички наши селски снимки? Четири години по месеци. Как е засадила цветни лехи, боядисала оградата, построила беседка. И се виждам там само на няколко снимки. И знаеш ли какво каза тя?

- Какво?

"Татко, не можем да продадем паметта си." Сякаш за първи път видях всичко през нейните очи. Това не е просто къща. Това е историята на нашето семейство. Което си създала.

Женя мълчеше. Павел се приближи:

„Моите любими момичета прекараха четири години в изграждането на гнездо. И аз, като последния глупак, исках да унищожа всичко в името на илюзорна печалба.

- Павка, не става въпрос за печалба. Това е въпрос на уважение. Не трябваше да решаваш такива въпроси зад гърба ми.

- Знам. И знаеш ли кое е най-обидното? Дори не си вдигнала скандал. Ти просто спокойно ми показа как съм се притиснал в ъгъла.

- Аз съм счетоводителка, скъпи. Ние не правим скандали, ние броим.

Павел се засмя:

- И си мислеше, че всичко е правилно. Утре сутринта ще отида при майка ми, после при нотариуса. И този уикенд всички заедно ще отидем да довършим покрива. Алиска вече е подготвила мотора.

- Може би първо можем да свършим с документите?

- Определено ще го направим. Но покривът трябва да се ремонтира без забавяне, той тече. Няма да ме оставиш сам с този въпрос, нали?

Женя се усмихна:

- Няма да се откажа. Само имай предвид, че сега всички разходи са наполовина.

- И аз бих го направил... Но си права. Наполовина означава заедно.

Алис влетя в стаята:

- Ура! Е, отиваме ли на село? Хвърлих око на нови цветя за цветната леха!

- Да тръгваме, скъпа. Ще продължим да пишем нашата история. Сега определено е наша.

На следващия ден тримата седнаха при нотариуса. Ирина, след като постави последния си подпис, въздъхна с облекчение:

- Най-накрая всичко беше формализирано правилно. Иначе притежавах тази къща като камък на врата.

- Мамо, ти сама се съгласи.

- Съгласих се, защото ме помоли. Сега вие и Женя се оправяйте сами. Само не се опитвайте да продадете къщата, вече съм хвърлила око на място за градински лехи. Когато се пенсионирам, ще отглеждаме зеленчуци с Алис.

Излизайки от нотариуса, Павел прегърна жена си:

- Смяташ ли, че ни предстоят още много истории?

- Мисля много. И всичко е наше общо.

Вечерта в къщата тримата седяха в беседката. Алис прелиства албума си със снимки:

- Мамо, татко, да направим нова цветна леха? Точно утре сутринта? Вече начертах план.

Павел се спогледа с жена си:

- Разбира се, че ще направим. Сега всички важни решения вземаме заедно.